капака и окаляха жълтите цветчета на фрезиите. Чу се нечовешки вой, кратък и пронизителен. Като в забавен кадър Удроу видя как Гита Пиърсън се строполи на колене и зарови лице в дланите си; после се изправи, подкрепяна от ръката на Вероника Колъридж, и отново застина неподвижно в скръбната си поза.
Джъстин ли извика Киоко? Във всеки случай Удроу не видя кога бе станало това. А може би момчето по собствено желание се бе приближило до него и без да се стеснява, го хвана за ръката. През бликналите отново сълзи Глория проследи с поглед как ръцете им се наместваха няколко мига една в друга, докато накрая се сключиха топло, като приятели. Опечаленият съпруг и опечаленият брат изпратиха ковчега на Теса в нейния последен път под африканската пръст.
Джъстин отпътува от Найроби още същата вечер. Удроу не бе предупредил своевременно Глория и тя се закле, че никога няма да му го прости. Масата за вечеря бе подредена за трима, Глория собственоръчно бе отворила бутилката бордо и бе сложила пълнената патица във фурната — имахме нужда да си повдигнем малко духа, Ел! — когато от коридора се чуха стъпки и сърцето й трепна от радост, че Джъстин е решил да й прави компания за по едно питие, само ние двамата, докато Санди чете комикси горе на децата. И изведнъж видя до вратата охлузената му чанта „Гладстон“, до нея стария сив куфар, който Мустафа му бе донесъл от къщи — опаковани, затворени и с багажни етикети, а до тях самият Джъстин, с шлифер, преметнат през едната, и с малка пътна чанта в другата ръка, изправен в очакване да й върне ключа от килера за вино.
— Джъстин, ама да не би да ни
— Ти беше невероятно мила с мен, Глория. Никога няма да мога да ти се отблагодаря.
— Извинявай, скъпа — провикна се бодро Удроу, който в този момент се спускаше през две стъпала по стълбите от горния етаж. — Малко потайност не вреди, нали разбираш. Не исках слугите да клюкарстват.
В този момент на входната врата се звънна кратко; беше шофьорът Ливингстън с някакво червено пежо, което бе заел от приятел, за да избегнат издайническите дипломатически номера на летището; на предната седалка седеше смръщен Мустафа, който бе заприличал на сянка.
— Но, Джъстин, ние трябва да дойдем с теб! Да те изпратим! Настоявам! Освен това искам да ти подаря един от моите акварели. Какво ще правиш, като пристигнеш? Има ли кой да те посрещне? — Глория хлипаше неудържимо. — Не можем да те оставим да си тръгнеш току-така…
Последното бе формално предназначено за Удроу, но би могло със същия успех да се отнася и за Джъстин, понеже тя го произнесе, обърната към празното пространство между двамата, цялата обляна в сълзи — последните за един дълъг и тежък сълзлив ден. Хълцайки неудържимо, тя се вкопчи в Джъстин, тупаше го с юмрук по гърба и притискаше бузата си към гърдите му, шепнейки „не си отивай, Джъстин, моля те, миличък мой!“ и други, по-трудно разбираеми увещания, докато изведнъж храбро се отлепи от него, изблъска Удроу от пътя си и хукна по стълбите към своята спалня, затръшвайки вратата.
— Малко е превъзбудена днес — обясни Удроу, злорадо ухилен.
— Кой не е? — съгласи се Джъстин, като стисна предложената му ръка. — Благодаря ти още веднъж, Санди.
— Ще държим връзка.
— Разбира се.
— Сигурен ли си, че не искаш да те посрещнат в Лондон? Те настояват.
— Абсолютно съм сигурен, благодаря. Адвокатите на Теса ме очакват.
В следващия момент Джъстин вече крачеше към червеното пежо, от едната му страна Мустафа носеше чантата, а от другата Ливингстън — стария сив куфар.
— Оставил съм по един плик за всички ви при мистър Удроу — каза Джъстин на Мустафа в колата на път към летището. — А това да се предаде лично на Гита Пиърсън. Повтарям, лично.
— Знаем, че ти винаги ще бъдеш добър човек, господарю — каза пророчески Мустафа, като скри плика в гънките на памучното си яке. Но по гласа му личеше, че никога няма да прости на Джъстин, задето напуска Африка.
На летището, въпреки неотдавнашния ремонт, цареше хаос. Групи изтощени от слънцето туристи чакаха на дълги опашки, препираха се с екскурзоводите и бясно хвърляха раниците си на лентата за рентгенова проверка. Служителките на багажните гишета внимателно оглеждаха всеки билет и шушнеха нещо в телефонните слушалки. По високоговорителите се разнасяха неразбираеми съобщения, които хвърляха в паника пътниците, без да се отразят на невъзмутимата летаргия на носачи и полицаи. Но Удроу беше уредил всичко. Джъстин едва бе слязъл от колата, когато представителят на Бритиш Еъруейс изникна пред него и го поведе към своя закътан офис, далеч от погледите на тълпата.
— Бих желал и приятелите ми да дойдат с нас — помоли Джъстин.
— Няма проблем.
Докато Ливингстън и Мустафа припкаха по петите му, в ръцете на Джъстин се озова бордна карта на името на мистър Алфред Браун. Етикет със същото име бе прикрепен и към сивия куфар.
— Това тук ще го взема като ръчен багаж — каза той.
Представителят на Бритиш Еъруейс — русоляв младок от Нова Зеландия — претегли чантата на ръка и комично изпъшка от усилието:
— Семейното сребро, а, сър?
— На домакините ми — влезе в тона му Джъстин, но изражението на лицето му показваше, че въпросът не подлежи на обсъждане.
— Стига
— Много сте любезен.
Джъстин се обърна да си вземе „довиждане“ и стисна огромната лапа на Ливингстън с двете си ръце. Мустафа, на когото му бе дошло много, се бе измъкнал незабелязано. Без да изпуска чантата от ръцете си, Джъстин влезе в залата за пристигащи пътници, следвайки неотлъчно своя придружител. Изведнъж насреща му се изправи огромната фигура на едрогърда красавица без видима расова принадлежност, шест метра висока и метър и половина широка в ханша, която му се усмихваше подкупващо от единственото рекламно пано в цялата зала. Беше облечена в бяла престилка на медицинска сестра, а на всяко рамо имаше по три златни пчелички. Още три пчели се виждаха ясно върху горното джобче на престилката й, а в ръцете си държеше поднос с медикаменти, които предлагаше като бонбони на щастливо семейство родители и деца от различни раси. Върху подноса имаше за всекиго по нещо — за бащата шишенца златист сироп, който странно напомняше уиски; таблетки с шоколадова глазура, любимо лакомство за малките палавници; за майката — пълен набор козметични продукти, на етикетите на които голи богини сластно протягаха ръце нагоре към слънцето. Отгоре и отдолу на плаката с набиващи се в очи червеникавокафяви букви бе изписано жизнерадостно послание към цялото човечество:
Плакатът прикова вниманието му, както навремето бе приковал вниманието на Теса.
Докато го гледаше вцепенен, Джъстин дочу гласа й до себе си. Гласът на Теса — протестиращ, но развеселен. И двамата са замаяни от дългото пътуване, само преди минути са пристигнали тук направо от Лондон. И двамата за пръв път стъпват на африканска земя. Кения, Африка ги очакват. Но вниманието на Теса е погълнато изцяло от плаката.
— Джъстин, погледни! Не виждаш ли?
— Какво има? Какво да виждам?
