— Разбира се, те са длъжни да допуснат, че сексът може да е бил и по взаимно съгласие. Това е рутинната процедура.

— Взаимно с кого? — запита Джъстин, видимо озадачен.

— Ами, с когото… ъъъ, с когото там имат предвид. Не можем да им се месим, нали така?

— Не можем, наистина. Горкият Санди! Все на теб ти се падат най-неблагодарните задачи. А сега нека обърнем малко внимание на Глория. Колко мъдро постъпи, милата, че ни остави сами. Ако беше излязла с нас, насекомите на Африка щяха здравата да надупчат нежната й английска кожа. — Внезапно отвратен от близостта на Удроу, Джъстин рязко се надигна от шезлонга и бутна френския прозорец навътре. — Глория, скъпа, за малко да те забравим!

Джъстин Куейл погреба своята убита от всички и всякак съпруга в красивото африканско гробище Лангата, под едно джакарандово дърво, между своя мъртвороден син Гарт и петгодишното момченце от племето кикую, над което денонощно бдеше гипсов ангел, а на паметната плоча пишеше, че духът му е на небето между светците. Зад Теса лежеше някой си Хорейшо Джон Уилямс от Дорсет, лека му пръст, а в краката й — Миранда К. Соупър, непрежалима навеки. Ала Гарт и африканското момченце, чието име беше Гитау Каранджа, бяха най-близката й компания — Теса щеше да лежи редом с тях, както бе пожелал Джъстин и не без активната помощ на Глория, изразяваща се главно в умело и целенасочено разпределяне на неговата щедрост. По време на церемонията Джъстин стоя отделно от другите, насаме с Теса и Гарт, на цели две крачки пред Удроу и Глория, които малко преди това се бяха суетили покровителствено от двете му страни, отчасти за да го утешават, отчасти за да го предпазват от прекаленото внимание на журналистите, които — верни на своя граждански дълг — бяха твърдо решени да набавят с всички възможни средства необходимия материал в снимки и текст за нещастния британски дипломат рогоносец, неуспял баща и вдовец, чиято заклана бяла жена (по думите на някои по-дръзки таблоидни издания) бе родила дете от своя чернокож любовник, а сега лежеше до въпросното дете в една чужда земя (както бяха посочили поне три вестника от същия ден), която за вечни времена щеше да си остане нейната нова родина.

Встрани от семейство Удроу, но на значително разстояние от тях, стоеше Гита Пиърсън, загърната в сарито си, с наведена глава и ръце, сплетени във вечната поза на скръбта, а до Гита бе застанал смъртноблед Портър Колъридж заедно със съпругата си Вероника; двамата — доколкото можеше да забележи Удроу — обграждаха Гита със същата родителска закрила, която иначе бе запазена привилегия на отсъстващата им дъщеричка Роузи.

Гробището Лангата се намира върху едно тучно плато от червеникава земя, обрасло с висока трева и цъфтящи декоративни дървета, тъжни и весели едновременно, на няколко километра от центъра на града и съвсем близо до Кибера — най-голямото гето на Найроби, едно безкрайно кафяво петно от пушещи тенекиени бараки, заврени една в друга и почти нагазили в реката Найроби, над които вечно тегнеше неподвижен, болезнено кафяв облак от африкански прахоляк. Населението на Кибера е половин милион и непрекъснато се увеличава, а долината е известна с богатите си залежи на фекални води, найлонови торби, разноцветни дрипи, бананови и портокалови кори, царевични кочани и всякакви други отпадъци. Отвъд шосето са спретнатите офиси на кенийското Министерство на туризма и входът към сафари парка, а някъде зад тях в далечината — паянтовите бараки на летище Уилсън, най-старото в Кения.

За семейство Удроу, както и за голяма част от оплаквачите на Теса, имаше нещо многозначително и героично в самотата на Джъстин при наближаването на момента на спускането в гроба. Сякаш той се сбогуваше не само с Теса, но и с кариерата си, с Найроби, с мъртвородения си син, с целия си досегашен живот. Опасната му близост до зиналия гроб създаваше у присъстващите чувството, че онзи Джъстин, когото познаваха, се е отправил към отвъдното заедно с непрежалимата си съпруга. Вниманието му е изцяло насочено към един-единствен жив човек, мислено отбеляза Удроу, и това не беше свещеникът, нито неподвижната като страж фигура на Гита Пиърсън, нито шефът на мисията Портър Колъридж с пепелявото си лице и стиснатите устни, нито фоторепортерите, които се боричкаха за най-добра позиция, от която да заснемат сцената, нито английските съпруги с конските им физиономии, застинали в недвусмислена печал по напусналата ги посестрима, на чието място би могла да бъде всяка една от тях, нито дузината шишкави кенийски полицаи, които се потриваха наоколо и час по час подръпваха с ръце панталоните си нагоре.

Вниманието на Джъстин Куейл бе изцяло погълнато от Киоко — момчето, седяло на пода на болничната стая, докато сестра му умираше; момчето, изминало на два пъти по за десет часа пешком разстоянието от родното си село — веднъж до болницата, за да бъде до Уанза в последните й часове, и втори път днес, за да изпрати Теса във вечния й път. Джъстин и Киоко се забелязаха едновременно, погледите им се срещнаха съучастнически и повече не се отделиха. Киоко е най-млад измежду присъстващите, отбеляза мислено Удроу, защото Джъстин лично бе настоял, от уважение към местните традиции, на погребението да няма млади хора.

При пристигането на кортежа различиха входа на гробището по двете бели колони. Пътят към изкопания гроб — два кални коловоза, отъпкани в червената пръст — минаваше през шпалир от гигантски кактуси и плахи продавачи на банани и сладолед. Свещеникът беше чернокож, възрастен и прошарен. Удроу си спомни, че се бе ръкувал с него на една от сбирките на Теса. Любовта му към Теса не знаеше граници; вярата му в задгробния живот беше очевидна, но шумът от движещите се по шосето коли бе толкова всепроникващ, да не говорим за близостта до няколко други погребения, за високоговорителите на камионите с оплаквачи, от които гърмеше траурна музика, за надвикващите се оратори с мегафони, чиито елейни послания кънтяха над групичките опечалени, подкрепящи се с дребни закуски на тревата около ковчезите на своите починали близки, че никак не бе за чудене защо само малка част от крилатите слова на светия човек достигаха до ушите на аудиторията му. А Джъстин, ако изобщо ги чуваше, с нищо не го показваше. Елегантен както винаги, с тъмния си двуреден костюм, той не отделяше поглед от момчето Киоко, което като него си бе избрало едно усамотено местенце, далеч от останалите, и стоеше неподвижно като увиснало в пространството — тънките му като клечки крака едва докосваха земята, ръцете му се люлееха безжизнено от двете страни на тялото, а дългата му, леко крива глава бе извита като голяма, неподвижна въпросителна.

Последното пътуване на Теса не бе протекло никак гладко, но нито Удроу, нито Глория го бяха очаквали. И двамата поотделно отбелязаха за себе си, че и в последната й постъпка се съдържаше елемент на непредвидимост, белязала целият й живот. Семейство Удроу бяха станали рано тази сутрин, макар да нямаше никаква реална причина за това, като изключим стряскащата констатация, направена от Глория посред нощ, че няма черна шапка. От проведения в ранни зори спешен телефонен разговор тя установи, че Елена има две, но и двете са малко в стила на двайсетте години, като на тогавашните авиатори, та дали Глория щеше да ги хареса? От резиденцията на съпруга й — гърка — начаса бе изпратен служебен мерцедес, който достави черна шапка в зелен фирмен плик на „Хародс“. Глория я върна на подателя, отдавайки предпочитанията си на черния дантелен шал от майка си — решила бе да си го сложи през главата като мантиля. В края на краищата Теса беше половин италианка, нали така? Майка й била тосканска графиня, така поне пишеше в „Дейли Телеграф“!

— Мантилята е испански шал, скъпа — търпеливо я поправи Елена. — А не италиански за съжаление.

— Е, майка й е била италианка, това поне е сигурно! — извика възбудено Глория и затръшна телефона, но след пет минути позвъни отново, за да извини избухването си с преживения стрес.

Към този момент момчетата на семейство Удроу вече бяха изпратени на училище, самият Удроу бе отишъл в мисията, а Джъстин крачеше из трапезарията по костюм и вратовръзка и копнееше за цветята си. Така му се искаше да набере от жълтите фрезии, с които винаги я бе посрещал във всекидневната след продължителните й пътувания. Сега искаше поне две дузини за ковчега. Разсъжденията на Глория относно най-удачния начин за тяхното набавяне бяха прекъснати от звъна на телефона; някакъв объркан глас, който се представи за журналист от местен вестник, я уведоми, че трупът на Арнолд Блум бил открит в пресъхнала река на осемдесет километра източно от езерото Туркана. Как бихте коментирали това, моля ви? „Без коментар!“ — изкрещя Глория в слушалката и тресна телефона. Беше шокирана и дълбоко раздвоена дали да не сподели новината с Джъстин още на минутата, или да го направи след погребението. Затова изпита голямо облекчение, когато Милдрен й се обади от мисията пет минути по-късно, за да й съобщи, че Удроу е