За да разсее мислите си, Удроу съсредоточено започна да изучава църковните витражи. Разни светци, всичките мъже, всичките бели, нито един Блум. Теса би побесняла, ако можеше да ги види. Един от витражите изобразява алегорична сцена: напето бяло момче е моряшко костюмче, заобиколено от горски животни, които го гледат с благоговение.
„Аз лично се опитвам да поправя стореното“ — отвръщаше ти, когато шеговито, в опит за флирт, ти задавах същия въпрос на дансинга в клуба „Мутайга“. Ала с всеки свой отговор ти обръщаше въпроса и го използваше като улика срещу мен самия: „А вие какво правите тук, мистър Удроу?“ Оркестърът свири лудо и ние трябва да танцуваме притиснати, за да можем да се чуваме. Да, това са гърдите ми — казват очите ти, когато моите крадешком поглеждат надолу. Да, това са бедрата ми и те се поклащат, докато ръцете ти ме държат през кръста. Можеш да ги огледаш и тях, ако искаш — хайде де, оплакни си очите. Повечето мъже го правят, защо ти да правиш изключение? „Според мен ние сме тук, за да помагаме на кенийския народ да стопанисва онова, което сме му предоставили“ — надуто заявявам аз, надвиквайки се с оркестъра. Тялото ти се стяга и отдръпва от мен, още преди да съм завършил изречението. „Ние не сме им предоставяли нищо — те сами си го взеха! С оръжие в ръка! Ние не сме им дали нищо. Нищо!“
Удроу рязко се извърна. Глория до него стори същото, а малко по-нататък и семейство Колъридж. Отвън се разнесе писък, последван от звук на разбито стъкло. През отворения портал Удроу видя как уплашени клисари в черни костюми трескаво затвориха металните порти на църковния двор, докато полицаи с лъскави шлемове формираха кордон покрай оградата, размахвайки големи палки с метални накрайници за разпръскване на демонстранти, сякаш бяха играчи на бейзбол, готвещи се да отбият топката. На улицата, където се бяха събрали студентите, като факел гореше дърво, а под него се виждаха няколко преобърнати автомобила, чиито пътници не смееха да излязат. Под окуражителния рев на тълпата една лъскава черна лимузина волво — същата като на Удроу — с мъка се накланяше на двете си колела под натиска на човешкия мравуняк. Тя се прекатури върху вратите си, после върху страничните прозорци и накрая с трясък се намести върху покрива си и застина неподвижно като своите посестрими. В този момент полицията се хвърли в атака. Ако бяха чакали нечий знак, той бе даден. Допреди миг бяха стояли безстрастно отстрани, а сега си проправяха кървава пъртина през бягащата тълпа, като тук-там се спираха, за да ударят по още някоя палка на вече падналите. Отнякъде долетя бронирана камионетка; половин дузина окървавени тела бяха нахвърляни вътре.
„Университетът е като барутен погреб, старче — бе казал Донъхю, когато Удроу се съветваше с него за рисковаността на мероприятието. — Спират се стипендии, персоналът не получава заплати, местата се пазят за богати тъпанари, общежитията са претъпкани, всички клозети са запушени, в коридорите се готви на дървени въглища, сградата може да лумне като кибритена клечка. Няма електричество, няма лампи за четене, няма учебници, от които да се чете. Най-бедните студенти излизат на улицата, защото правителството приватизира висшето образование, без да се съобразява с никого. Вече само богатите могат да си купят дипломи, изпитите масово се фалшифицират, а държавата насърчава студентите да следват зад граница. При това вчера двама студенти са били убити от полицията, а приятелите им отказват да се преструват, че нищо не е станало. Още нещо да искаш да знаеш?“
Църковните порти отново се разтвориха, органът засвири, божията служба можеше да продължи.
Жегата в гробището беше безмилостна и агресивна. Посивелият достолепен свещеник бе спрял да говори, но глъчката не намаляваше, а слънцето отгоре шибаше по лицата като камшик. От едната страна на Удроу от голям касетофон на батерии, собственост на група чернокожи монахини в сиви одежди, гърмеше рокверсия на „Аве Мария“. От другата му страна цял отбор футболисти по спортни фланелки, здравата подпийнали, се бяха събрали да оплачат свой починал съотборник. На летище Уилсън вероятно се провеждаше нещо като празник на авиацията, ако се съди по малките спортни самолети, прелитащи над главите им на всеки двайсетина секунди. Възрастният свещеник затвори молитвеника. Носачите се наведоха над ковчега, всеки грабна по една дръжка. Джъстин, все още сам, сякаш се олюля. Удроу направи крачка напред да го подкрепи, но Глория го възпря с желязната хватка на ръката си в черна дантелена ръкавица.
— Човекът иска да е
От пресата не проявиха подобна тактичност. Те жадно бяха чакали именно този кадър: чернокожи носачи спускат убитата бяла жена в пръстта на Африка под погледа на измамения съпруг. Сипаничав фотограф, подстриган като моряк и обкичен с фотоапарати, подаде на Джъстин лопатка с пръст, за да го заснеме как я изсипва върху ковчега. Джъстин я отблъсна, без да го поглежда. В този миг погледа му привлякоха двама дрипльовци, които с мъка бутаха дървена количка със спукана гума към гроба; над ръбовете й преливаше циментов разтвор.
— Какво правите, моля ви се? — попита той толкова рязко, че лицата на всички присъстващи стреснато се извърнаха към него. — Би ли запитал някой тези двамата какво смятат да правят с цимента? Санди, нужен ми е преводач.
Без да обръща повече внимание на Глория, генералският син Удроу храбро пристъпи напред към бойната линия. Жилавата висока Шийла от отдела на Донъхю заговори мъжете, после се обърна към Джъстин.
— Казват, че така се прави за богатите — обясни тя.
—
— Излива се цимент. За да не разкопаят гроба вандали. Богатите мъртъвци ги погребват с накити, венчални халки, с хубави дрехи. Белите или уазунгу, както им викат, са предпочитана плячка за крадците. Само циментът може да ги спре.
— Кой ги е молил да правят това?
— Никой. Услугата струва пет хиляди шилинга.
— Да си вървят. Кажи им го, моля те, Шийла! Не желая услугите им и няма да им платя. Да си вземат количката и да се махат. — После, вероятно преценил, че тя няма да предаде думите му с достатъчна категоричност, Джъстин решително пристъпи към тях, застана между количката и зейналия гроб и сочейки с ръка над главите им като Мойсей, ги изкомандва: — Вървете си, моля ви. Веднага. Благодаря ви. — Тълпата се люшна встрани, раздели се на две по линията, указана от протегнатата му ръка, и двамата дрипльовци забутаха количката си обратно по отворения им път. Джъстин ги проследи с поглед, докато се стопиха в трептящата мараня. После се обърна вдървено, като оловен войник, и заговори на настръхналата глутница журналисти: — Бих желал и всички вие да си идете, моля ви. — Гласът му се чу отчетливо във внезапно настъпилата тишина. — Много сте любезни. Благодаря. Довиждане.
За всеобщо изумление журналистите заприбираха фотоапаратите и бележниците си и с по едно последно „Сбогом, Джъстин!“ наистина си тръгнаха. Джъстин зае самотен мястото си до главата на Теса. В този момент група африкански жени се появи изневиделица и застана в полукръг откъм долния край на гроба. Бяха облечени еднакво, като униформени — с ярки басмени рокли на сини цветчета, с къдрички, на главите със забрадки от същия плат. Поотделно бе трудно да бъдат различени в тълпата, но заедно се набиваха на очи. Жените запяха отначало тихичко; никой не ги ръководеше, нямаха диригент, повечето плачеха, но песента им звучеше доста стройно въпреки сълзите. Пееха в хор, последователно на английски и суахили, като с всяко повторение гласовете им придобиваха сила: „Ква хери, мама Теса, малка наша мамичко, сбогом…“ Удроу се опита да улови останалата част от текста. „Ква хери, мама Теса, приятелко наша любима, сбогом… Ти дойде при нас, мама Теса, малка наша мамичко. Ти ни даде сърцето си… Ква хери, мама Теса, сбогом!“
— Откъде се взеха пък тия? — процеди той през зъби, като се стараеше да не движи устните си.
— Оттам, долу — отвърна Глория и кимна по посока на гетото Кибера.
Пеенето се усили, докато ковчегът бавно се спускаше в изкопания гроб. Джъстин го изпрати с поглед, примигна, когато той се удари в дъното, после още веднъж, когато първите лопати пръст затропаха по
