на съвещание, като същевременно я увери, че всякакви приказки за трупа на Блум са чиста глупост; намереното тяло, за което някакво сомалийско племе искало десет хиляди долара откуп, било най-малко на сто години, много по-вероятно на хиляда, а иначе бих ли могъл да чуя Джъстин за минутка?
Глория доведе Джъстин до телефона и остана до него в угрижена, услужлива поза, докато той казваше — да, така ми е най-удобно, много сте любезен, ще се опитам да се приготвя. В какъв смисъл беше любезен Милдрен и за какво точно щеше да се готви Джъстин, тя така и не разбра. Не, благодаря — каза още Джъстин на Милдрен доста натъртено, с което мистерията се задълбочи още повече, — няма нужда да ме посрещат, аз ще си уредя нещата сам. След което затвори и помоли, малко по-твърдо, отколкото би следвало да се очаква след всичко, което Глория бе сторила за него, да бъде оставен сам в трапезарията, за да се обади на адвокатите си в Лондон за тяхна сметка — нещо, което на два пъти вече бе правил през изтеклите дни, при това и двата пъти без присъствието на Глория. След кратко суетене, което трябваше да мине за демонстрация на дискретност, тя се оттегли в кухнята, за да подслушва, но там се натъкна на Мустафа, който незабелязано се бе промъкнал в къщата през задния вход с две кошници фрезии, набрани по негова инициатива от градината на Джъстин. Глория си намери претекст да нахълта победоносно в трапезарията, с надеждата да хване поне края на разговора му, но той вече затваряше телефона.
Изведнъж, без да усетят как мина времето, всички се оказаха закъснели. Глория бе приключила с обличането, но още не си бе напудрила лицето; вече минаваше обяд, а никой не бе хапнал дори и залък; Удроу ги чакаше отвън във фолксвагена, Джъстин стискаше фрезиите си — вече вързани на приличен букет — в коридора; Джума навираше чиния със сандвичи под носовете на всички присъстващи, а Глория, отново раздвоена, се колебаеше дали да си върже мантилята под брадичката, или да я пусне свободно по раменете си, както правеше майка й навремето.
На задната седалка на фолксвагена, притисната между Джъстин от едната и Удроу от другата страна, Глория тайно си призна наум онова, което Елена вече от няколко дни й натякваше: че се бе влюбила до уши в Джъстин — нещо, което от години не й се бе случвало — и че изпитваше едва ли не физическа болка само при мисълта, че все някой ден той ще трябва да си иде. От друга страна, както с право бе посочила Елена, отпътуването му щеше да й даде възможност да се вземе в ръце и да изпълнява нормално съпружеските си задължения. А ако отсъствието му изостри още повече чувствата й, бе добавила мъдро Елена — е, винаги можеш да предприемеш нещо, докато си в Лондон, нали така!
Пътят през града се стори на Глория по-изровен от всеки друг път, при това тя с безпокойство си даваше сметка за топлия, плътен допир на бедрото на Джъстин до своето. Още преди фолксвагенът да е стигнал до обредния дом, гърлото й беше свито от притеснение, носната й кърпа бе смачкана на мокра от сълзи топка и тя вече не можеше да каже за кого всъщност й е мъчно — за Теса или за Джъстин. Някой отвори отвън задните врати, Джъстин и Удроу скочиха и тя остана сама, с Ливингстън на предната седалка. Мъчейки се да си върне присъствието на духа, тя с радост констатира, че наоколо няма журналисти. Поне засега. Тя проследи с поглед двамата мъже, които се изкачиха по стъпалата към едноетажната гранитна постройка. Джъстин, с шития си по поръчка костюм и гъста черна коса, леко посивяла на слепоочията, която никой никога не го бе виждал да реши, с кавалерийската си походка, с издадено напред дясно рамо — като всички издънки на рода Дъдли, припомни си Глория, — крачеше напред. Защо Джъстин винаги води, а Санди все го следва, помисли си тя. Защо Санди ми изглежда толкова
Двамата влязоха във фоайето и тя ги изгуби от поглед. Има да се подписват куп документи, скъпа — бе й казал Санди с тон на превъзходство. За освобождаване на трупа и тъй нататък. Защо се отнася с мен, сякаш съм тъпата му женичка? Да не би да е забравил, че аз уредих цялото проклето погребение! Откъм страничния вход на обредния дом се бе натрупала тълпа от носачи в очакване на ковчега. Разтваряха се врати, към тях заднишком се приближаваше голяма черна катафалка, отстрани на която с огромни бели букви пишеше „КАТАФАЛКА“ за информация на недосетливите. Глория зърна за миг полирано дърво и жълти фрезии, когато ковчегът се плъзна върху откритата каросерия. Сигурно са залепили букета със скоч за капака — как иначе щеше да се закрепи, та капакът нали е изпъкнал? Ах, този Джъстин — за всичко е помислил! Носачите се качиха и катафалката бавно потегли. Глория подсмръкна, после издуха носа си.
— Лоша работа, госпожо — промърмори Ливингстън от предната седалка. — Много лоша.
— Така е, Ливингстън — отвърна Глория, благодарна за официалния тон. Наблюдават те, жено, каза си строго тя. Горе главата, дай пример. Задните врати се отвориха с трясък.
— Добре ли си, моето момиче? — весело й подвикна Удроу и се тръшна до нея на седалката. — Бяха страхотни, нали, Джъстин? Големи професионалисти. И как ни съчувстват само!
Да не си посмял да ме наричаш твоето момиче! — ядно му се тросна тя, но наум.
Още с влизането си в църквата „Сейнт Андрю“ Удроу огледа събралото се множество. Той от пръв поглед разпозна бледите лица на семейство Колъридж, зад тях Донъхю и смахнатата му жена Мод, която приличаше на безработна балерина от водевил, отдавна навъртяла години за пенсия; малко по-нататък Милдрен — или Милдред — заедно с кльощавата блондинка, за която се говореше, че живее с него. Бандата тежкари от клуба „Мутайга“ — според крилатата фраза на Теса — се бяха подредили в каре като на военен парад. Отвъд пътеката той зърна делегацията на Световната програма за изхранване и още една делегация, съставена изцяло от африкански жени, някои с официални шапки, други по джинси, но всички с решителни войнствени физиономии, както подобаваше на приятелки на Теса. Зад тях се бяха скупчили групичка млади мъже и жени с донякъде нагли изражения на обърканите си галски лица; жените бяха с шапки или шалове, мъжете с артистична, небръсната от няколко дни брада. След кратко колебание Удроу реши, че са от белгийската организация на белгиеца Блум. Сигурно се чудят сега дали след седмица няма да се събират и в негова чест, помисли си той с известна жестокост. До тях се нареждаше нелегалната прислуга на семейство Куейл — момчето за всичко Мустафа, южносуданката Есмералда и едноръкият угандиец с неизвестно име. А на първия ред, с две глави над своя мълчалив, потаен съпруг — гърка, се извисяваше натруфената фигура на Елена, кошмарът на Удроу, с бухналата си оранжева фризура, обкичена с траурните бижута от черен кехлибар на баба си, специално извадени за случая.
„Я кажи, скъпа, дали да си сложа черното бижу, или е малко прекалено?“ — бе поискала да знае тя в телефонен разговор с Глория в осем сутринта. Не без задни мисли Глория я бе посъветвала да бъде дръзка в избора си.
„На всеки друг, Ел, ако трябва да бъдем честни, черното бижу би стояло прекалено, ъъъ, знаеш как. Но с
И никакви полицаи, отбеляза със задоволство той. Нито местни, нито английски. Дали магията на Бърнард Пелегрин и тоя път бе свършила работа? Стискай палци, Санди!
Той хвърли още един поглед на Колъридж — пепелявосивия, изпит мъченик. Спомни си налудничавия разговор помежду им в резиденцията на върховния комисар миналата събота и го прокле за идиотската му нерешителност. Погледът му се спря върху ковчега на Теса, изложен за поклонение пред олтара, и върху жълтите фрезии на Джъстин, навреме набавени и надлежно закрепени върху капака. Очите му се изпълниха със сълзи, мислите му без предупреждение го върнаха там, откъдето бе тръгнал. Органът поде началните акорди на траурен химн и Глория, която знаеше текста на латински, вдъхновено запя. Представя си, че е в пансиона, ядно си помисли Удроу. Или в моя. Той мразеше еднакво и двете заведения. Санди и Глория, несвободни по рождение. Разликата между нас е, че аз знам това, а тя не.
Най-важното — не съм чувал за никакъв Лорбиър. Не познавам никакви дълкокраки унгарски красавици на име Ковач и не искам да слушам,
