— На машина ли бяха написани или на ръка?

— На машина.

— На каква машина?

— Не съм специалист.

— На пишеща машина? На компютър? Какъв вид шрифт беше използван?

Удроу вдигна рамене и поклати глава с такава категоричност, сякаш се готвеше да го удари.

— Не беше ли курсив например?

— Не.

— Нещо като имитация на ръкописен шрифт, с полусъединени букви?

— Беше най-обикновен шрифт латиница.

— Компютърен?

— Да.

— Значи помните. А приложението, то напечатано ли беше или ръкописно?

— Напечатано.

— Със същия шрифт?

— Вероятно.

— Значи така. Петнайсет до двайсет страници с обикновен компютърен шрифт латиница. Благодаря. Получи ли се отговор от Лондон?

— След известно време.

— От Пелегрин?

— Може да е било от сър Бърнард, а може и от някой от подчинените му.

— Какво пишеше?

— Да не се предприема нищо на този етап.

— Някакви обяснения? — Роб водеше разпита; въпросите му бяха резки и точни като боксови удари.

— Така наречените доказателства, съдържащи се в документа, били тенденциозни. Евентуално разследване нямало да доведе до резултат, а само щяло да влоши отношенията ни с приемащата страна.

— Предадохте ли на Теса отговора: да не се предприема нищо?

— Не и с тези думи.

— Какво точно й казахте? — намеси се Лесли.

Дали отговорът на Удроу бе резултат от новата му тактика да казва истината? Или просто в момент на слабост реши да си признае?

— Казах й онова, което сметнах за най-уместно предвид на състоянието й, на претърпяната лична загуба и на значението, което придаваше на документите.

Лесли бе спряла касетофона и прибираше тетрадките си.

— Каква лъжа бе най-уместна предвид на обстоятелствата, сър? По ваша преценка? — запита тя.

— Че Лондон работи по случая. Взимат се мерки и така нататък.

За момент Удроу си помисли, че разпитът е свършил. Но този момент на блаженство не трая дълго. Роб нямаше намерение да става от стола си.

— Последен въпрос, мистър Удроу, с вашето любезно разрешение. Бел, Баркър и Бенджамин. Известни още като „Трите пчели“2.

Удроу не промени позата си дори с милиметър.

— Целият град е облепен с техни реклами. „Трите пчели работят за Африка“, „Бръмчим за теб, сладурче!“ Централата им е на същата улица, малко по-нагоре. Голяма стъклена сграда, прилича на буркан от нескафе.

— Е, и какво?

— Снощи свалихме от компютъра профил на фирмата, нали така, Лес? Голяма работа са, мистър Удроу, направо страхотия. Няма далавера в Африка, в която да не са замесени, а иначе произходът на капиталите им е изцяло британски. Хотели, туристически агенции, вестници, охранителни фирми, банки, добив на злато, мед и въглища, внос на леки автомобили, моторни лодки и камиони. И какво ли не още. И най-важното — широк диапазон лекарствени средства и медикаменти. „Трите пчели бръмчат за вашето здраве“ — тая я видяхме днес по пътя за насам, нали, Лес?

— На по-малко от двеста метра оттук — потвърди Лесли.

— Май са много гъсти с момчетата на Мой, както чуваме. Частни самолети, момичета колкото искаш.

— Предполагам, че тази насока на разговора води нанякъде?

— Всъщност, не. Просто исках да наблюдавам лицето ви, докато говоря. В този смисъл постигнах целта си, за което ви благодаря.

Лесли още се суетеше около чантата си. Ако бе чула разговора, лицето й не го показваше.

— Хора като вас трябва да бъдат спрени, мистър Удроу — внезапно се обади тя, мъдро поклащайки прошарената си глава. — Мислите си, че решавате проблемите на света, докато истината е, че вие сте част от проблема.

— Лесли иска да каже, че сте ужасен лъжец — обясни Роб.

Този път Удроу не ги изпрати до вратата. Той остана на мястото си зад бюрото, заслушан в затихващите стъпки на гостите, след което вдигна телефона и поиска с най-небрежния си тон от рецепцията да го уведомят, когато двамата напуснат сградата. Веднага след това той се втурна към кабинета на Колъридж, който, доколкото секретарят му бе информиран, в момента провеждаше разговори в кенийското Министерство на външните работи. Милдрен разговаряше по вътрешния телефон; на лицето му бе изписано противно задоволство.

— Много е спешно — натърти Удроу, с което искаше да покаже на Милдрен, че каквото и да вършеше в момента, трябваше да го прекъсне незабавно.

Седнал на бюрото на Колъридж, Удроу изчака, докато Милдрен извади бялата шифровъчна карта от сейфа на върховния комисар и със заучени движения я вкара в дигиталния телефон.

— С кого смяташ да говориш все пак? — запита той с типичното нахалство на личния секретар на голям началник.

— Изчезвай! — каза му Удроу.

И щом остана сам, вдигна слушалката и набра номера на сър Бърнард Пелегрин.