— Да, в качеството ми на началник на Политическия отдел.

— Защо не ги е дала на Джъстин да ви ги предаде?

— Джъстин трябваше да бъде държан настрани. Това бе нейно лично решение, а вероятно и негово. — Дали не им казваше прекалено много? Дали нямаше да си навлече още неприятности? Той продължи: — Решение, което аз уважавах. Честно да ви кажа, уважавах всякакви признаци на скрупули у нея.

— Защо не ги е дала на Гита?

— Гита е нова служителка, от местните. Не е подходяща за куриер.

— Значи се срещнахте в болницата — продължи Лесли. — Във фоайето на клиниката за следродова терапия. Защо на такова видно място — двама бели сред всички ония африканци?

Значи сте ходили там, помисли си Удроу в нов пристъп на паника. Били сте в болницата.

— Тя не се боеше от африканците. От белите я беше страх. Не можех да споря с нея. Сред африканците се чувстваше в безопасност, и толкова.

— Тя сама ли ви каза това?

— Досетих се.

— По какво? — Това беше гласът на Роб.

— По отношението й през последните месеци. След като роди мъртвото бебе. Отношението й към мен, към цялата бяла общност. Към Блум. Блум беше безгрешен. Чернокож, лекар, красавец. А също и Гита, тя е половин индийка. — Последното прозвуча леко налудничаво.

— Как ви определи Теса срещата? — попита Роб.

— Изпрати ми бележка на ръка до вкъщи по своя прислужник Мустафа.

— Съпругата ви знаеше ли, че се срещате с нея?

— Мустафа предал бележката на моя прислужник, който ми я донесе лично.

— Значи не казахте на съпругата си?

— Стори ми се, че срещата е поверителна.

— Защо не ви се обади по телефона?

— Кой, жена ми ли?

— Теса.

— Теса не се доверяваше на дипломатическите телефони. И имаше право. Аз също им нямам доверие.

— Защо просто не ви изпрати документите по Мустафа?

— Смяташе да иска от мен уверения и гаранции.

— Защо не ви донесе документите лично? — попита Роб, който явно нямаше намерение да остави въпроса неизяснен.

— По причини, които вече изложих. Тя бе достигнала до едно състояние, в което не вярваше на мисията, не желаеше да има нищо общо с нея, дори да бъде видяна да влиза или излиза от сградата, сякаш се боеше да не се омърси. Вие задавате въпросите си, сякаш търсите логика в действията й. Действията на Теса от последните няколко месеца на живота й бяха лишени от всякаква логика.

— Защо не се е обърнала към Колъридж? Защо само към вас? Вие до леглото й, вие в клиниката… Никого другиго ли не познаваше?

За миг Удроу едва ли не се съюзи с инквизиторите си. Защо тъкмо аз, наистина? — запита той Теса в прилив на гневно самосъжаление. Защото твоята проклета суетност не искаше да ме остави на мира. Защото ти доставяше удоволствие да се унижавам пред теб, да ти обещавам всичко, което пожелаеш, дори собствената си душа, макар да знаеше, че дойде ли денят на истината, аз няма да ти я дам, нито пък ти ще я приемеш. Защото за теб аз олицетворявах всичко гнило в Англия, което ти мразеше. Защото за теб аз бях пример за фалш, за „религиозност без вяра“ по собствените ти думи. Стоим лице в лице на една педя разстояние, аз се чудя защо сме еднакво високи и изведнъж виждам, че покрай стената минава издигнато стъпало и че ти, като останалите жени наоколо, си стъпила на него, за да те види мъжът, който идва да те посети. Лицата ни са едно срещу друго и аз си представям, че отново е Коледа и танцуваме заедно, и аз усещам сладкото ухание на топла трева в косата ти.

— Значи така, тя ви даде пачка документи — казваше в този миг Роб. — За какво се отнасяха?

Поемам плика от ръката ти и досегът с пръстите ти ме влудява. Ти нарочно подклаждаш огъня в мен, знаеш, че не мога да се съпротивлявам, отново ме мамиш да тръгна по ръба, макар да знаеш, че никога няма да дойдеш с мен. Аз съм без сако. Ти ме наблюдаваш как разкопчавам ризата си, как плъзвам плика надолу по голата си кожа, докато го затисна с колана на панталоните. Засрамен, бързо закопчавам ризата, сякаш сме се любили тайно. Като добър дипломат ти предлагам чаша кафе. Ти отказваш. Стоим един срещу друг, лицата ни почти се докосват, като на танцьори, които очакват музиката да оправдае близостта им.

— Роб пита за какво са се отнасяли документите — напомни му Лесли; гласът й достигна до съзнанието му някъде отдалеч.

— Според нея за някакъв страхотен скандал.

— Тук, в Кения, ли?

— Съдържаха секретна кореспонденция.

— На Теса ли?

— Я не се правете на глупави! Теса не можеше да изпраща секретна кореспонденция! — сопна им се той и веднага съжали за невъздържаността си.

„Накарай ги да предприемат нещо, Санди!“ — настояваш ти. Лицето ти е бледо от страдание и кураж. Склонността ти към театралност не е притъпена от досега с реалната човешка трагедия. Очите ти, пълни със сълзи още от раждането на мъртвото ти дете, сега заплашват да прелеят. Гласът ти настоява и гали едновременно, дърпа струните на душата ми. „Имаме нужда от защитник на нашата кауза, Санди. От външен човек, облечен във власт и способен да помогне. Обещай ми. Щом аз ти вярвам, и ти можеш да ми вярваш.“

И аз обещавам. Като теб, и аз съм се поддал на бликналите чувства. Вярвам. В бога. В любовта. В Теса. Когато сме на сцената един до друг, аз вярвам. Кълна ти се, че ще сторя всичко, което пожелаеш, както всеки път, когато сме заедно, защото и ти като мен обичаш драматичните сцени и невъзможните отношения. Обещавам ти, обещавам ти, обичам те и ти обещавам. Това е знакът, при който ме целуваш по устните, току-що изрекли позорната клетва; с целувка ме караш да замълча и подпечатваш договора между нас; с една бърза прегръдка ме обвързваш и ми даваш последен шанс да вдъхна уханието на косата ти.

— Документите бяха изпратени с дипломатически куриер до съответния заместник-министър в Лондон — обясняваше Удроу на Роб. — За целта бяха засекретени.

— Защо?

— Поради сериозните твърдения, съдържащи се в тях.

— По отношение на кого?

— Боя се, че тук съм пас.

— По отношение на фирма, организация или лице?

— Пас.

— От колко страници се състоеше документът?

— От петнайсет. Двайсет. Имаше и някакво приложение.

— Имаше ли снимки, илюстрации, веществени доказателства?

— Пас.

— Магнетофонни записи? Дискети, записи със самопризнания, други изявления?

— Пас.

— На кой заместник-министър ги изпратихте?

— На сър Бърнард Пелегрин.

— Запазихте ли копие?

— Политиката ни е да съхраняваме в мисията колкото се може по-малко секретни материали.

— Запазихте ли копие, да или не?

— Не.

— Документите на машина ли бяха написани?

— От кого?