— Емрих. Доктор по медицина, научен сътрудник, дипломи от Петербург и Лайпциг, специализация в Гданск. Пол женски. Не разполагаме с физическо описание. Името говори ли ви нещо?
— През живота си не съм чувал за подобна личност. Не познавам никого с такова име, с такъв произход, длъжностна характеристика или квалификация.
— Брей, да му се не види. Вие май
— Следва нашият приятел Лорбиър — продължи Лесли с извинителен тон. — Собствено име неизвестно, произход неизвестен, вероятно на половин холандец или бур, образование и квалификация неизвестни. Данните са от записките на Блум, така че се извиняваме за непълнотите. Трите имена фигурират на нещо като графика или схема, всяко заградено в кръгче, всички налични данни вписани в кръгчето. Лорбиър и двете лекарки. Лорбиър, Емрих, Ковач. Направо да ти се върже езикът. Бихме ви показали копие от схемата, но тъкмо сега не ни се струва много уместно да използваме копирна машина. Познавате добре тукашната полиция. А да ходим в копирно ателие — честно казано, на тях изобщо им нямаме вяра. Нали, Роб?
— Ползвайте нашата копирна машина — предложи Удроу може би малко прибързано.
Настана тишина, която за Удроу повече приличаше на пълна глухота. Няколко дълги секунди не се чуваха преминаващи коли, стъпки в коридора, песен на птици. Тишината бе нарушена от гласа на Лесли, която казваше, че най-много биха желали да разпитат Лорбиър.
— Лорбиър е човек без постоянна професия и местожителство. Смята се, че работи нещо във фармацевтичния бизнес.
— Никога не съм чувал за такъв като него.
— И други твърдят така — вметна Роб, който до момента си бе седял тихичко отстрани.
— Теса го е познавала. Блум също — каза Лесли.
— Това не значи, че и аз трябва да го познавам.
— Та какво е това бяла чума? — попита Роб.
— Нямам никаква представа.
Разговорът приключи както предишния път — с все по-голяма въпросителна.
Веднага щом се убеди, че са си тръгнали, Удроу вдигна вътрешния телефон; за негово голямо облекчение този път Колъридж си беше в кабинета.
— Имаш ли една свободна минута?
— Мисля, че да.
Завари го, седнал на бюрото, подпрял челото си с ръка. Носеше жълти тиранти на кончета, лицето му беше враждебно и нащрек.
— Искам уверения, че Лондон стои зад нас — започна Удроу от вратата, без да сяда.
— Кого точно имаш предвид под
— Нас двамата с теб.
— А под Лондон разбираш Пелегрин, доколкото схващам?
— Защо? Да няма промени?
— Не, доколкото ми е известно.
— А ще има ли?
— Не, доколкото знам.
— Добре, самият Пелегрин има ли някого зад гърба си? Ако може така да поставя въпроса.
— А, зад Бърнард
— Значи продължаваме, така ли?
— Да лъжем? Разбира се.
— Защо тогава да не съгласуваме помежду си… какво да говорим?
— Уместен въпрос. Не знам. Ако бях вярващ, щях да ида на църква и да се моля. Ама не е толкова просто. Момичето е мъртво. Това е едната страна на въпроса. Другата е, че ние сме живи.
— Да не си им казал истината?
— За бога, не, разбира се. Паметта ми е като сито. Ужасно съжалявам.
— А
— На тия хлапаци? Не. Никога. По дяволите!
— Тогава защо да не си съгласуваме версиите?
— Това ли било! Защо, наистина? Много си прав, Санди. Какво ни пречи да ги съгласуваме?
— Днес ще говорим за посещението ви в болницата „Ухуру“ — започна бодро Лесли.
— Аз пък си мислех, че вече говорихме за това.
— За другото ви посещение. Второто. Малко по-късно. Нещо като контролна визита.
—
— По-скоро тя вас. Как си изпълнявате обещанието.
— Какви ги приказвате? Честно казано,
Само че Роб разбираше прекрасно и го каза:
— Въпросът е напълно ясен, сър. Срещали ли сте се повторно с Теса в болницата? Четири седмици, след като е била изписана? Например във фоайето на клиниката за следродова терапия, където е имала среща с някого? Така пише в бележките на Арнолд, а досега не сме го хващали в грешка, доколкото можем да преценим, без да твърдя, че сме специалисти.
Значи
— Ти обеща да ме изслушаш, когато се пооправя — напомня му тя; гласът й е дрезгав и звучи като чужд.
Двамата не са разговаряли помежду си след посещението му в болничната стая. Той вижда устните й, толкова бледи и уязвими без червило. Вижда блясъка на сивите й очи и този страстен блясък го плаши; всяка страст го плаши, включително и неговата собствена.
— Срещата, за която намеквате, нямаше светски характер — каза той на Роб, избягвайки втренчения поглед на Лесли. — Беше чисто професионална. Теса твърдеше, че е попаднала на документи, които, ако се окажеха автентични, можеха да доведат до сериозни политически последици. Тя ме помоли да се срещнем в клиниката, за да ми ги предаде.
— Как са попаднали у нея? — попита Роб.
— Имаше връзки. Това е всичко, което знам. Връзки в хуманитарните агенции.
— Блум?
— И той. Теса не за пръв път се обръщаше към мисията със сензационни разкрития, както твърдеше тя. Беше й станало нещо като навик.
— Под мисията имате предвид себе си, нали?
