— Как се казваше братът?

— Не знам.

— А селото?

— Не знам.

— Каза ли ви Теса какво й е на жената?

— Теса през повечето време говореше несвързано.

— Значи през останалото време е говорила свързано — възрази Роб с многозначителна сдържаност. Дългите му крайници бяха престанали да шават нервно; той вече не бързаше за никъде. — Та значи, мистър Удроу, какво ви разправи Теса за болната жена на отсрещното легло в моментите, когато говореше свързано?

— Каза ми, че жената умира. Че болестта й, която тя не назова, била предизвикана от условията, в които живеела.

— СПИН?

— Не каза такова нещо.

— Това е важно, не мислите ли?

— Важно е я!

— Жената била ли е лекувана от тази неназована болест?

— Може да се предположи. Защо иначе ще постъпва в болница?

— От Лорбиър?

— Кой?

— Лорбиър. — Роб произнесе името буква по буква. — Лор като в „лорд“, биър като „бира“. Холандец. От смесен брак. Рижав или русоляв. Около петдесет и пет годишен. Дебел.

— Никога не съм чувал това име. — Докато лицето на Удроу запази каменно спокойствие, стомахът му се сви.

— Видяхте ли някой да я лекува?

— Не.

— Знаете ли дали е била лекувана и с какво?

— Не знам.

— Не сте ли забелязали някой да й дава хапчета или да й поставя инжекция?

— Казах ви: в мое присъствие никой от болничния персонал не се доближи до нея.

Без да бърза, Роб отдели нужното време, за да смели отговора и да формулира контравъпрос.

— А някой, който не е бил от болничния персонал?

— Не и в мое присъствие.

— А във ваше отсъствие?

— Това пък откъде мога да го знам?

— От Теса. От това, което Теса ви е казала, когато е говорила свързано — обясни Роб с широка усмивка; този внезапен прилив на добро настроение подейства на Удроу като смътна заплаха, като знак, че шегата тепърва предстои. — Според Теса болната жена в нейната стая, тази, чието бебе е кърмила, получавала ли е медицинска помощ от когото и да било? — запита той, внимателно подбирайки думите си, сякаш попълваше квадратчетата в някаква забавна телевизионна игра. — Била ли е болната посещавана, преглеждана, наблюдавана, лекувана от някого, било то мъж или жена, чернокож или бял, лекар, немедицинско лице, външно или вътрешно лице, чистач в болницата, посетител или изобщо обикновен човек? — Роб се облегна доволен назад: ха да те видим как ще се измъкнеш сега!

Удроу започваше да си дава сметка за мащаба на изпитанието, на което бе подложен. Какво ли още знаеха, дето засега се въздържаха да разкрият? Името на Лорбиър отекваше в съзнанието му като погребален звън. Какви ли още имена се готвеха да му хвърлят в лицето? Колко ли още можеше да отрича, без да се огъне? Какво ли им бе казал Колъридж? Защо му отказваше подкрепата си, защо се отказваше да сътрудничи? Да не би вече да бе направил пълни самопризнания зад гърба му?

— Спомена нещо, че жената била навестявана от дребни мъже с бели престилки — отвърна презрително той. — Предположих, че й се е присънило. Или че в момента бълнуваше. Не обърнах внимание на думите й. — Нито пък вие трябва да им обърнете някакво внимание, опитваше се да им внуши той.

— Защо са я навестявали белите престилки? Според Теса, искам да кажа според това, което е сънувала?

— Защото те били убийците на жената. В един момент Теса ги нарече съвпаденията. — Реши все пак да им каже истината, но да я представи като налудничаво бръщолевене, достойно за присмех. — Доколкото си спомням, спомена, че го правели от алчност. Искали да я излекуват, но не можели. Пълни глупости.

— Как да я излекуват?

— Това тя не уточни.

— А как са я убили тогава?

— Страхувам се, че и по този въпрос не внесе достатъчно яснота.

— Дали е записала историята?

— Как така да я е записала?

— Може да си е водила бележки. От тетрадка ли четеше?

— Казах ви вече. Поне аз не видях тетрадка.

Роб наклони продълговатата си глава настрани и изгледа Удроу под ъгъл, сякаш се опитваше да види нещо, което до момента му бе убягвало.

— Арнолд Блум не смята, че това са пълни глупости. Нито пък, че тя е бръщолевила несвързано. Арнолд Блум смята, че с всичко, което е твърдяла, Теса е попадала право в целта. Нали така, Лес?