Кървав пир по африкански.

— Та защо отидохте в болницата? — чу той гласа на Лесли, когато мозъкът му отново бе в състояние за възприема звукова картина от заобикалящия го свят. — Защо искахте да видите Теса, след като тя бе загубила бебето си?

— Защото тя ме помоли. Чрез съпруга си. В качеството ми на негов началник.

— Някой друг беше ли поканен?

— Доколкото ми е известно, не.

— Може би Гита?

— Гита Пиърсън ли имате предвид?

— Друга Гита познавате ли?

— Гита Пиърсън не присъстваше на срещата.

— Само вие двамата е Теса — отбеляза на глас Лесли, докато си записваше в тетрадката. — А какво общо има тук обстоятелството, че сте началник на Джъстин?

— Тя се безпокоеше за него. Искаше да се убеди, че всичко е наред — отвърна Удроу, без да бърза, решен да не се поддаде на ускорения темп на разпита. — Бях се опитал да го придумам да си вземе отпуск, но Джъстин предпочиташе да остане на поста си. Наближаваше годишната конференция на министрите на страните членки на КЕРДИА и той трябваше да участва в подготовката й. Аз й обясних това и й обещах да го наглеждам.

— Лаптопът у нея ли беше? — намеси се Роб.

— Моля?

— Какво не разбирате от въпроса? Компютърът у нея ли беше? До нея, на нощното шкафче, под кревата, вътре в него? За компютъра й става въпрос. Тя много си го е обичала. Непрестанно е изпращала електронни писма с него. До Блум, до Гита, до някакво болно дете в Италия, за което се грижила навремето, до бившия си приятел в Лондон… До целия свят. Та у нея ли беше компютърът?

— Благодаря ви за търпеливите обяснения. Не, не видях никакъв компютър около нея.

— А тетрадка имаше ли?

Кратко колебание, през което време той разрови паметта си и съчини лъжата:

— Поне аз не видях.

— А такава, дето не сте я видели?

Удроу не удостои въпроса с отговор. Роб се изтегна назад и с престорена безгрижност се загледа в тавана.

— А тя самата как беше?

— Едва ли е могла да бъде чак толкова добре, след като бебето й се е родило мъртво.

— Е, как беше?

— Изтощена. В депресия. Говореше несвързано.

— И разговаряхте само за Джъстин, нали така? За любимия съпруг.

— Доколкото мога да си спомня.

— Колко време останахте при нея?

— По принцип не си засичам времето, но бих казал, че около двайсетина минути. Естествено, не исках да я изморявам.

— Значи разговаряхте за Джъстин около двайсет минути. Дали си яде сутрин овесената каша и така нататък.

— Не през цялото време — отвърна Удроу и леко се изчерви. — Когато една жена е загубила детето си, има треска и е изтощена до смърт, състоянието й едва ли предполага оживен разговор.

— Някой друг присъстваше ли?

— Вече ви казах. Бях сам.

— Не ви питам това. Питам ви, имаше ли още някой в стаята?

— Кой например?

— Който и да е. Друг посетител, неин приятел. Приятелка. Може би приятел африканец. Като доктор Арнолд Блум например. Защо трябва да ви вадя думите с ченгел, сър?

В знак на раздразнение Роб се раздвижи, сякаш щеше да хвърля копие — най-напред вдигна едната си ръка във въздуха, после с усилие промени позата на дългите си крака. В това време Удроу си даваше вид, че рови напрегнато в паметта си; веждите му бяха смръщени в опечалена гримаса или може би в напразен опит да потисне смеха си.

— Добре, че ме подсети, Роб. Колко умно от твоя страна! Блум беше в стаята, когато пристигнах. Поздравихме се и той излезе. Не се засякохме за повече от двайсет секунди. От мен да мине, нека са двайсет и пет.

Удроу с усилие се правеше на безгрижен. Откъде, по дяволите, знаеха, че Блум е бил при нея? Кой им бе казал? Уплаха скова най-тъмните гънки на мозъка му — там, където се съхраняваха поредицата от причинно-следствени връзки, които съзнанието му отказваше да приеме, а лично Портър Колъридж му бе наредил да забрави.

— Та какво според вас, сър, правеше Блум при нея?

— Не ми обясни. Нито пък тя. Той е лекар все пак.

— А какво правеше Теса?

— Лежеше си в леглото. Какво друго би могла да прави според вас? — троснато отвърна той. — Да си играе на „бълхи“?

— Знам ли! — отвърна Роб, изпружил небрежно напред дългите си крака. — Какво друго би могла да прави наистина, Лес? — запита той колежката си. — Във всеки случай едва ли е играела на „бълхи“. Значи така, лежала си е в леглото. И какво още е правила, питаме се ние.

— Може да е кърмила някое чернокожо бебе — подсказа Лесли. — Докато майка му е умирала.

Известно време единствените звуци в стаята идваха от преминаващи по коридора стъпки или от надбягващи се отвън коли. Роб протегна дългата си ръка и изключи касетофона.

— Както сам казахте, сър, времето на всички ни е ограничено — любезно отбеляза той. — Така че престанете да ни будалкате, да се правите, че не разбирате въпросите ни и да се държите с нас като с някакви хапльовци. — Той включи отново касетофона и продължи: — Бъдете така добър, мистър Удроу, и ни разкажете със свои думи за умиращата жена в болничната стая и за чернокожото бебе. Умолявам ви, сър. От какво умираше, кой я лекуваше и с какво, изобщо всичко, което знаете по въпроса.

Притиснат натясно и огорчен от поражението си, Удроу инстинктивно потърси подкрепата на шефа на мисията, но както можеше да се очаква, Колъридж му се изплъзна. Предишната вечер, когато Удроу се бе опитал да го открие за един разговор насаме, Милдрен доложи, че шефът му се е заключил на четири очи с американския посланик и не може да бъде безпокоен освен при изключително спешни случаи. А тази сутрин „работеше в резиденцията си“.

Удроу не се даваше лесно. През кариерата си на дипломат се бе справял с най-различни унизителни ситуации и от опит знаеше, че най-доброто поведение е в никакъв случай да не признава, че нещо не е наред. Такава бе тактиката му и в конкретния случай. С няколко къси, лаконични изречения описа сцената в болничната стая. Действително — призна той, донякъде изненадан, че ония двамата толкова се интересуват от всяка подробност на болничния престой на Теса — смътно си спомняше, че една от болните в стаята беше в безсъзнание или просто спеше по време на посещението му. И доколкото не беше в състояние да кърми собственото си дете, Теса доброволно се бе превърнала в дойка за чернокожото бебе. Когато един губи, друг печели.

— Болната има ли си име? — попита Лесли.

— Във всеки случай аз не го знам.

— При нея имаше ли някой друг? Роднина, близък?

— Брат й. Момче на петнайсетина години, от същото село. Така поне ми каза Теса, но не знам доколко можеше да й се вярва предвид на състоянието й.