това.

— Каква болест? — попита Роб.

— КЕРДИА не е овластена да провежда разследвания на място. Въпреки това е ясно, че корупцията е важен елемент от уравнението между похарчено и постигнато. Без да е идентична с прахосничество или некомпетентност, корупцията е тясно свързана с тях. — Удроу си даде труд да онагледи тезата си по достъпен за слушателите начин: — Да вземем например водопроводната мрежа в добрата стара Англия, построена през деветдесетте години на деветнайсети век. Водата тръгва, така да се каже, от водохранилището. Част от нея, ако имате късмет, стига до крана във вашата баня. Но по пътя от водохранилището до крана тя преминава през тръби, които текат. А когато тази вода е подарък от някого, ние не можем просто да я оставим да изтече в небитието, нали така? Защото този някой е гласоподавател и столът под нас зависи от неговия вот.

— С какви хора е влизал в контакт като член на комисията? — попита Роб.

— С високопоставени дипломати. От международната общност в Найроби. Главно с ранг от съветник нагоре. Понякога и надолу до първи секретар, но рядко. — Тук Удроу си каза, че думите му се нуждаят от пояснение. — Според мен КЕРДИА трябва да се държи на съответното ниво. С глава в облаците, както се казва. Ако се остави да бъде въвлечена в ежедневни, полеви дейности, както им викаме ние, тя не след дълго ще се превърне в поредната супернеправителствена организация, в обект на собствените си разследвания. Аз лично много държах на този пункт. Без съмнение КЕРДИА трябва да бъде базирана тук, в Найроби, за да следи нещата отблизо. По това спор няма. Но тя си остава мозъчен тръст, нищо друго. Не трябва да взема страна в дребни спорове. За нейната ефективна работа е жизненоважно да запази своя статут — ако ми позволиш да цитирам самия себе си — на зона, свободна от емоции. Та Джъстин е секретар на комисията. Не по заслуги, по ротация. Просто е наш ред. Води протоколи на съвещанията, обобщава становища, пише докладите, които излизат на всеки две седмици.

— Теса не е била зона, свободна от емоции — възрази Роб след кратко замисляне. — Тя цялата е била изтъкана от емоции, ако е вярно това, което чуваме.

— Боя се, че четеш прекалено много вестници, Роб.

— Не вестници. Четох докладите й. Тя е била във вихъра на събитията, със запретнати ръкави. Заровена в лайна до лактите, ден и нощ.

— Дейността й е принасяла голяма полза, не се съмнявам. Тя е похвална, но едва ли способства за обективност, а обективността е основна задача на комисията като международен консултативен орган — отбеляза Удроу, като благородно подмина грубиянската метафора. Със същото благородство, макар и на различно ниво, той бе простил и грубостта на върховния комисар.

— Значи всеки по неговия си път — заключи Роб, който се бе отпуснал назад в стола и замислено почукваше зъбите си с молив. — Той е обективен, тя емоционална. Той се държи в златната среда, тя балансира по ръба. Сега разбирам. Честно казано, така и предполагах. Та къде е мястото на Блум във всичко това?

— В какъв смисъл?

— Блум. Арнолд Блум. Доктор. Къде е неговото мястото в живота на Теса и във вашия собствен?

Удроу се усмихна; тази малко нестандартна формулировка на въпроса не бе успяла да го раздразни. В моя живот? Какво общо има нейният живот с моя?

— Тук има най-различни организации, които се финансират от страните донори. Сигурен съм, че това ви е известно. Те се поддържат от отделни държави и набират средствата си от благотворителна дейност и всякакви други източници. Любезният президент Арап Мой ги ненавижда всичките еднакво.

— Защо?

— Защото изземват функциите на правителството, тоест вършат това, което би трябвало да върши неговото правителство, ако си беше на мястото. Освен това заобикалят неговите системи на институционализирана корупция. Организацията, в която членува Блум, е скромна; създадена е от белгийската държава, финансира се с частни средства и по същество е здравна. Страхувам се, че друго не знам — добави той със задоволство, сякаш ги приканваше да споделят невежеството му по тези въпроси.

Но те не се хващаха лесно.

— Тя има контролни функции — информира го лаконично Роб. — Членуващите в нея лекари обикалят други НПО, посещават клиники, проверяват и коригират диагнози. Нещо като: „Това тук не прилича на малария, докторе, по-скоро е рак на черния дроб.“ Проверяват лечението. Освен това се занимават с епидемиология. А Лийки?

— Какво Лийки?

— Блум и Теса са били на път за неговите разкопки, вярно ли е?

— Така се твърди.

— Кой е той, този Лийки? Що за човек е?

— Нещо като бяла африканска легенда. Антрополог и археолог, работил навремето с родителите си на източния бряг на езерото Туркана, където изследвали произхода на човека. Когато родителите му починали, той продължил делото им. Бил е директор на Националния музей в Найроби, а напоследък се занимава с опазване на природата и животинските видове.

— Защо е напуснал?

— Историята е по-сложна. Бил е изгонен.

— Нещо като трън в задника на Мой, така ли?

— Той е негов политически противник, заради което е бил пребит от наемници. В момента звездата му на страшилище за корупцията в Кения изгрява отново. Международният валутен фонд и Световната банка настояват да бъде включен в правителството.

Когато Роб се облегна назад в стола си, а Лесли се включи на негово място, пролича разликата в стила на двамата, която донякъде напомняше различията между Теса и Джъстин. Докато Роб говореше бързо и накъсано, като човек, който едва потиска чувствата си, Лесли беше образец на хладнокръвие.

— Що за човек е този Джъстин? — попита замислено тя, сякаш ставаше дума за някакъв далечен исторически герой. — Извън длъжността му в мисията и членството му в онази комисия. Какви са неговите интереси, увлечения, начин на живот? Кой е той?

— Господи, ако аз самият знаех кой съм! — възкликна Удроу може би прекалено театрално, при което Роб отново почука с молива по зъбите си, Лесли търпеливо се усмихна, а Удроу, с очарователна неохота, изрецитира списъка с достойнствата на Джъстин: запален градинар — макар че, ако се замисля, не чак толкова запален, откакто Теса загуби бебето си, — от всичко най-много обича да работи сред цветните лехи в събота следобед; истински джентълмен, каквото и да означава това; итънски възпитаник в най-добрия смисъл на думата; извънредно любезен с всички служители, включително и с местните; винаги може да се разчита на него да танцува с всички най-срамежливи стари моми на годишния бал на върховния комисар; в него има нещо староергенско, макар Удроу да не можеше да определи точно какво; не играе голф, нито тенис, доколкото знаеше; не е ловец или рибар, нито пък има някакви други увлечения, като изключим градинарството. Разбира се, първокласен професионален дипломат, висока школа, с голям опит, владее два или три езика, всичко му идва отръки, абсолютно лоялен към Лондон при изпълнение на дадените указания. Само дето — къде е тук справедливостта, Роб? — нещо му се бави повишението.

— Да не би да се събира с лоши приятели? — попита Лесли, като погледна в тетрадката си. — Не сте ли чували да е посещавал съмнителни нощни заведения, докато Теса е на обиколка? — Самият въпрос беше абсурден. — Разбирам, че не е такъв човек, нали?

— Нощни заведения? Джъстин? — Удроу прихна от сърце, отдавна не се бе смял така. — Най-много да е отишъл на нощен бар като студент преди двайсет и пет години! Откъде ви дойде наум?

— Шефът ни го подсказа — обясни с готовност Роб. — Мистър Гридли е служил в Найроби като офицер за свръзка. Той разправя, че ако искаш да наемеш убиец, най-добре да идеш в някой нощен бар. Има един на Ривър Роуд, на една пряка от хотел „Ню Стенли“, което е доста удобно за тия, дето отсядат в него.