— Откраднали са ни пчелите тия мизерници! Някой се мисли за Наполеон. Абсолютно нахалство! Безобразие! Направи нещо!

Така си беше. Нахалство. Безобразие. При това комично до немай-къде. Трите пчели на Наполеон, символ на славата му, скъпоценна емблема на нейния любим остров Елба, където този велик мъж бе прекарал първото си заточение, безсрамно продадени в робство от някакъв търгаш в далечна Кения. Замислен, сега Джъстин не можеше да се начуди колко отвратителни можеха да бъдат съвпаденията в живота.

Джъстин Куейл седеше сковано на мястото си в първа класа на самолета, предоставено му с любезното съдействие на авиокомпанията, и втренчено гледаше отражението на лицето си в тъмното стъкло на прозореца. Беше свободен. Не помилван, не примирен, не утешен, не решителен, а свободен. Не от кошмарите, които всяка нощ му напомняха, че Теса е мъртва, а при събуждането си откриваше, че това е вярно. Не от чувството за вина на надживелия съпругата си. Не от подозренията си към Арнолд. Свободен да скърби на воля, както му идваше отвътре. Свободен от омразната килия на своя затвор. От тъмничарите, които бе разбрал, че ненавижда. От нервното обикаляне из стаята като затворник, докаран до умопомрачение от агонията на четирите стени. Свободен от тишината на собствения си глас, от седенето на ръба на леглото с тяло, изгърбено в безмълвен въпрос: защо? Свободен от позорните моменти, когато се чувстваше толкова потиснат, уморен и изцеден, че едва ли не успяваше да убеди сам себе си, че пет пари не дава, че целият му брак бе една лудост от начало до край, която най- после, слава богу, бе приключила. И ако скръбта, както бе чел някога някъде, е особен вид леност, той бе свободен и от състоянието на леност, в което бе мислил единствено за своята скръб.

Свободен от разпитите в полицията, при които един Джъстин, когото не познаваше, заставаше в средата на стаята и с няколко безупречно построени изречения разтоварваше цялото бреме в душата си — или частта от него, която инстинктите му подсказваха, че е благоразумно да разкрие — пред слисаните полицаи. Отначало го бяха обвинили в убийство.

— Цялата история протича по определен сценарий, Джъстин — обяснява Лесли едва ли не с извинителен тон. — Длъжни сме да ти го кажем направо, макар да съзнаваме колко е болезнено. Този сценарий се нарича любовен триъгълник и в него ти си ревнивият съпруг, изпратил наемен убиец да премахне жена ти и любовника й, тъкмо когато са най-далеч от дома, защото така си осигуряваш желязно алиби. За да си отмъстиш, ти ги искаш и двамата мъртви. Наредил си трупът на Арнолд Блум да бъде отстранен от мястото на престъплението, за да изглежда така, сякаш той е убиецът, който впоследствие е избягал. Езерото Туркана гъмжи от крокодили, следователно не е било никакъв проблем за убийците да се отърват от трупа. Освен това ти си единствен наследник на значително състояние, така че ето ти двоен мотив.

Той съзнава, че те следят внимателно реакциите му, с надеждата да доловят признаци на гузност или невинност, на възмущение или отчаяние — признаци на каквото и да било, но надеждите им остават излъгани, защото, за разлика от Удроу, Джъстин изобщо не реагира. Той седи, пригладен и замислен, на стола на Удроу с фалшивата дърворезба; върховете на пръстите му са облегнати върху плота на масата, сякаш току-що е ударил акорд на пианото и го слуша, докато отзвучава. Лесли го обвинява в убийство, а в отговор лицето му само леко се намръщва, отразявайки нещо, което в този момент става в душата му.

— От малкото, което Удроу бе така любезен да сподели с мен относно хода на следствието — възразява Джъстин по-скоро като участник в академичен диспут, отколкото като скърбящ вдовец, — аз по-скоро разбрах, че най-вероятната версия, по която работите, предполага случайно убийство, а не планирано престъпление.

— Удроу е едно лайно — казва Роб, като се опитва да не повишава тон от уважение към домакинята.

На масата още не се е появил касетофонът. Разноцветните тетрадки лежат недокоснати в чантата на Лесли. Разпитът протича в спокойно темпо, без излишни формалности. Междувременно Глория е донесла поднос с чай и сладкиши и след дълга и подробна тирада за неотдавнашната смърт на любимия й териер неохотно се е оттеглила.

— Открихме следи от втори автомобил, който е бил паркиран на около осем километра от местопрестъплението — обяснява Лесли. — В едно дере на югозапад от мястото, където намерихме Теса. Открихме и маслено петно върху пясъка със следи от огън. — Джъстин примигва, дневната светлина блести в очите му, след което учтиво накланя глава, за да покаже, че все още слуша. — Плюс заровени в пясъка бирени бутилки и фасове — продължава тя, сякаш Джъстин има нещо общо с разкритията. — Когато джипът на Теса и Блум е минал оттам, загадъчният втори автомобил е потеглил и ги е проследил. После е спрял успоредно до тях. Една от предните гуми на джипа е простреляна с ловна пушка. Това никак не ни прилича на случайно убийство.

— По-скоро на поръчково, както му викаме ние — обяснява Роб. — Извършено срещу заплащане от професионалисти, наети от неизвестно лице или лица. Този, който ги е наел, е знаел всичко за действията и движенията на Теса.

— Ами изнасилването? — пита Джъстин с престорено равнодушие, вперил поглед в кръстосаните си отпред ръце.

— Случайно или преднамерено — отвръща рязко Роб. — Или престъпниците са се увлекли, или е за заблуда на следствието.

— Което ни връща на мотива, Джъстин — казва Лесли.

— Твоя мотив — уточнява Роб. — Или имаш нещо друго наум?

Лицата им са насочени към Джъстин като обективи, по един от всяка страна, но Джъстин не обръща внимание на двойния ракурс, както и на подмятанията им. Може би в самоналожената си вътрешна изолация той изобщо не ги забелязва. Лесли спуска ръка към практичната си чанта, за да извади касетофона, но после се отказва. Ръката й замръзва във въздуха, докато тялото й е извърнато към Джъстин, човека, който съставя изреченията си с такава безупречна прецизност и яснота, че звучат като неподлежащи на обжалване присъди.

— Само че аз не познавам никакви убийци, разбирате ли? — тъкмо казва той, методично посочвайки слабото място в тяхната версия, с празен поглед в пространството. — Боя се, че никого не съм наемал или инструктирал. Нямам нищо общо с убийството на съпругата ми. Във всеки случай не по начина, за който намеквате. Не съм искал да бъде убита, нито пък съм давал нареждания в този смисъл. — Гласът му потреперва и последните му думи звучат някак засрамено: — Не мога да ви опиша колко съжалявам.

За момент двамата полицаи не се сещат за какво да се хванат и съсредоточено се заглеждат в акварелите на Глория от Сингапур, окачени в една редица над тухлената камина, всеки оценен на „199 лири без ДДС“, всички до един изобразяващи синьо небе с палми и ята птици и подписани отдолу с нейното име с такива големи букви, че да могат да се прочетат от улицата, плюс дата за ориентация на евентуалните колекционери. Това продължава, докато Роб, с присъщата за възрастта му наглост и самоувереност, рязко вдига продълговатата си глава и изтърсва:

— Значи вие не сте имали нищо против жена ви и Блум да спят заедно, така ли? Познавам съпрузи, които не биха одобрили подобно нещо. — Роб рязко млъква и застива в очакване Джъстин да постъпи така, както би следвало да се държи всеки измамен съпруг на негово място: да избухне, да се разплаче, изчерви или възмути от предателството на приятеля си или поне от грубостта на разпитващия. Джъстин го разочарова.

— Не това е важното — отвръща той с такава поривиста убеденост, че сам се стряска от думите си, изправя се на стола и се оглежда наоколо, за да види кой е казал това, кой се е осмелил да говори, без да го питат, и за да смъмри нахалника. — Може да е важно за вестниците. Или пък за вас. Но за мен не това е важното, нито преди, нито сега.

— А какво тогава е важно?

— Аз я разочаровах.

— С какво? Не се справяхте, това ли искате да кажете? — Следва мъжко, съзаклятническо