подхилване. — В леглото, имам предвид.

Джъстин клати глава.

— Като се дистанцирах от нея. — Гласът му е спаднал почти до шепот. — Като я оставих да се оправя сама. Като я напуснах в съзнанието си. Като сключих с нея неморален договор. Не трябваше да го допускам. Нито пък тя.

— За какво всъщност става въпрос? — Гласът на Лесли е пресилено благ след умишлената грубост на Роб.

— Тя следва съвестта си, аз си върша работата. Това беше едно неморално разпределение на ролите. Все едно, че я бях изпратил на църква сама, за да се моли и за двама ни. Сякаш бях начертал една линия с тебешир на пода на къщата ни, като всеки от нас си живееше в своята половина.

Без да се трогва от искреността на тези признания, от дните и нощите на болезнено самобичуване, за които те загатваха, Роб търси да се хване за нещо. Печалното му лице е застинало в недоверчива полуусмивка, по-скоро гримаса, а устата му е свита в кръгче, напомнящо дуло на големокалибрена ловна пушка. Но днес рефлексите на Лесли са по-бързи. Жената в нея е нащрек, наострила уши, за да долови онова, което убягва на агресивния мъжки слух на колегата й. Роб се обръща към нея, сякаш иска разрешение, преди да се впусне отново в атака — в поредния дебелашки намек за Арнолд Блум, в някакъв нов подвеждащ въпрос, който би провокирал Джъстин да се издаде. Но Лесли поклаща глава, дръпва ръката си, която до този момент е висяла неподвижно в близост до чантата, и незабелязано от Джъстин му прави знак: „По-полека!“

— Та как се запознахте вие двамата? — пита тя Джъстин, както би попитала случаен познат, за да убие времето.

Ходът на Лесли е гениален — тя му предлага да го изслуша като жена и да го разбере като непозната, да сложи край на битката помежду им и да го пренесе с един замах от бойното поле на настоящето в тучните ливади на миналото. И Джъстин се поддава на поканата й. Раменете му се отпускат, очите му се притварят и той започва разказа си с далечен, дълбоко личен и доверчив тон, сякаш разговаря със себе си и за стотен път си повтаря онова, което си е казвал в безкрайните часове на болка и самота.

— Та кога според вас, мистър Куейл, една държава не е държава? — пита Теса с меден гласец в един ранен следобед в средата на лятото преди четири години; прашните лъчи на слънцето лениво се спускат през прозореца в опушената, древна таванска аудитория на колежа в Кеймбридж. Първите й думи, отправени някога към него, предизвикат взрив от смях сред адвокатите, записали се в двуседмичния летен семинар на тема „Обществото и законът“. Джъстин до ден-днешен си ги повтаря наум.

— Обстоятелството, че на този ден, облечен в изискан вълнен костюм с жилетка, съвсем случайно се бях озовал на дървената катедра, предопредели целия ми по-нататъшен живот — обяснява той, но не на двамата следователи, дори не и на себе си, а по-скоро на големия еркерен прозорец, имитация на „Тюдор“, в трапезарията на Удроу. „Куейл ще проведе курса! — вдъхновено бе възкликнал някой от постоянно присъстващите безделници в кабинета на първия заместник-министър късно предишната вечер, когато до първата лекция оставаха по-малко от единайсет часа. — Я повикайте Куейл!“ Човекът бе искал да каже: дайте ми Куейл, заклетия ерген; Куейл, който запушва всички дупки; любимеца на застаряващите моми, последния рицар, току-що върнал се от Босна и вече определен за Африка, но — слава богу! — все още незаминал и на разположение. Куейл, резервният мъжкар, когото си струва да познаваш, ако не ти достига някой за вечеря с предварително известен брой гости; Куейл с безупречните маниери — най-вероятно хомосексуалист, само дето не беше такъв, както знаеха от собствен опит няколко от по-хубавите съпруги на колегите му, но никога нямаше да си признаят. „Джъстин, ти ли си? Хагърти се обажда. Навремето бяхме заедно в Итън, аз бях два випуска след теб. Слушай сега, първият заместник- министър утре има лекция пред група специализанти по право в Кеймбридж, само дето не може да я изнесе. След един час лети за Вашингтон…“ И Джъстин, като добро момче, вече сам започва да се навива: „Стига да е готова… Тоест ако трябва само да я прочета…“ Тук Хагърти го прекъсва: „Шофьорът му ще те чака в колата пред дома ти точно в девет утре сутринта, нито минута по-късно. Лекцията е пълен боклук, писал си я е сам. Прегледай я по пътя и виж какво можеш да използваш. Джъстин, ти си железен!“

И така, Джъстин, железният итънски възпитаник, стоеше прав пред юристите, току-що разтоварил от съзнанието си най-скучната, затъпяващо отегчителна лекция, която бе чел през целия си живот — високомерна, надута и многословна като автора си, който в този момент сигурно спеше в мекото си легло в луксозната хотелска стая във Вашингтон, както подобава на заместник-министър на външните работи. На Джъстин не му бе минавало и през ум, че ще трябва да отговаря на въпроси, но когато Теса изчурулика своя въпрос, той разбра с безпощадна яснота, че не може да й откаже. Тя седеше в самия геометричен център на стаята, където по право й беше мястото. Когато я откри с поглед, на Джъстин му мина нелепата мисъл, че около нея не седи никой, понеже колегите й се страхуват от нейната красота. Високата яка на бялата й блузка стигаше до брадичката, като на някоя невинна хористка. Бледността и ефирната й безплътност й придаваха призрачен вид. Тя предизвикваше желание да я завиеш в одеяло, за да я защитиш. Тъмната й коса така блестеше на слънчевите лъчи, че Джъстин почти не можеше да види лицето й. Все пак успя да различи високото бледо чело, големите сериозни очи и волевата брадичка. Отначало тя му заприлича на ангел. Едва по-късно щеше да узнае, че тя е ангел, който крие тежка тояга зад гърба си.

— Ами… предполагам, че отговорът на вашия въпрос би трябвало да бъде — започна предпазливо Джъстин — и моля да ме поправите, ако греша… — с това той целеше да преодолее различията във възрастта и пола и да наложи една атмосфера на равнопоставеност помежду им — че държавата престава да съществува, когато не е повече в състояние да изпълнява основните си функции. Вие лично не смятате ли така?

— Какво точно разбирате под основни функции на държавата? — контрира ангелът привидение.

— Ами — започна Джъстин, без да е сигурен какво точно иска да каже, прикривайки се зад звукови сигнали, изразяващи не толкова желание да се хареса, колкото да се предпази. — Ами — объркан жест с ръка, разсеяно почесване с итънския показалец по прошарения бакенбард — бих ви дал за пример, че в днешно време критериите за цивилизованост на една държава, най-общо казано, се свеждат до… всеобщо право на глас, защита на правото на живот и имуществото на гражданите, ъъъ… достъп до правосъдие, здравеопазване и образование за всички, поне доколкото е възможно… поддържане на стабилна административна инфраструктура… на пътища, транспорт, канализация и така нататък, и… какво още? Ах, да: справедливо и пропорционално събиране на данъците. Ако една държава не е в състояние да изпълни поне разумна част от изброените функции, то би могло да се заключи, че договорът между държавата и нейните граждани започва да изглежда доста неустойчив… а ако въпросната държава не е в състояние да изпълни никоя от тези функции, то това е една провалена държава, както е прието да се казва. Една държава в минало време. — Това бе замислено като шега. Но никой не се засмя. — Успях ли да отговоря на въпроса ви?

Той бе очаквал, че ангелът насреща ще има нужда да помисли за миг върху този задълбочен и мъдър отговор, ето защо въпросът, който последва мигновено, го разтърси до основи.

— Значи допускате ситуация, при която вие лично бихте се почувствали задължен да подкопаете устоите на държавата?

— Аз лично? Тук, в Англия? Всемогъщи боже, не, разбира се! — възкликна Джъстин, шокиран, както се полагаше да бъде. — Още повече, аз току-що се завръщам от чужбина. — Презрителен смях; аудиторията очевидно беше на страната на Теса.

— При никакви обстоятелства?

— Доколкото мога да предположа, при никакви.

— А на други държави?

— Доколкото ми е известно, аз не съм гражданин на други държави. — Смехът се възобнови, но тоя път явно в негова подкрепа. — Повярвайте ми, достатъчно трудно ми е да говоря за една държава — още смях, който му даде допълнителен кураж, — искам да кажа, за повече от една не би било…

Докато той търсеше подходящото прилагателно, за да завърши изречението си, тя нанесе поредния си удар. По-скоро серия удари в бързо, безмилостно темпо:

— Трябва ли да сте гражданин на дадена държава, за да имате мнение за нея? Вие преговаряте с други

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату