траур. Заглавието на материала се състоеше от една дума — „ТЕСА“ — с тлъсти черни осемсантиметрови букви, а екземплярът на Удроу му бе донесен в събота сутрин не от кой да е, а лично от болнавия, измършавял, очилат, мустакат, двуметров Тим Донъхю. Звънецът на входната врата издрънча тъкмо когато Удроу играеше миникрикет с момчетата на двора. Глория, която иначе беше неуморна като вратар, в този ден си беше в стаята, повалена от мигрена; Джъстин бе заел хоризонтално положение в килията си със спуснати пердета. Удроу прекоси къщата и понеже се боеше от поредния номер на неканени журналисти, погледна през шпионката. На прага стоеше Донъхю с плаха усмивка на издълженото си мрачно лице и си вееше с нещо, подобно на розова салфетка.

— Ужасно съжалявам за безпокойството, старче. Съботата е свещена и така нататък. Помията обаче май ни заля.

С неприкрита неприязън Удроу го покани в гостната. Какво ли беше намислил тоя никаквец? Удроу никога не си бе падал особено по Приятелите, както без капка любов наричаха шпионите във Форин Офис. А пък Донъхю не беше нито чаровен, нито особено красноречив. Беше твърде неприятен дори за професията си. При това отдавна му бе минало времето. Прекарваше дните си на игрището за голф в клуба „Мутайга“, в компанията на съмнителни кенийски бизнесмени, а вечерите си в игра на бридж. И при все това живееше нашироко, в разкошна резиденция с четирима слуги и с една повехнала красавица на име Мод, която не изглеждаше да е в по-цветущо здраве от него самия. Дали постът в Найроби не беше за него заслужената почивка в края на една забележителна кариера? Удроу бе чувал, че Приятелите постъпват по този начин с хората си, преди да ги пенсионират. Според него Донъхю беше просто излишен баласт в една система, от която напоследък и без това нямаше особена полза.

— Един от моите хора се шляел из градския пазар — обясни Донъхю. — Двама юнаци доста настойчиво раздавали безплатни екземпляри, та моят човек решил да си вземе.

На предната страница имаше три посмъртни възхвали за Теса, чиито авторки се опитаха да минат за различни нейни африкански приятелки. Бяха издържани в стил „афроанглийски разговорен“ — малко проповеднически, малко приповдигнато ораторски, с обезоръжаващи изблици на чувства. Всяка от трите авторки твърдеше по свой начин, че Теса е една на света, че като нея втора няма. С нейния произход, богатство, образование и красота, тя би трябвало да танцува на приемите с най-върлите врагове на Кения — радетелите за господство на бялата раса, а вместо това бе дръзнала да се опълчи срещу всичко, което представляваше техният свят. Теса беше описана като бунтовник срещу собствената си класа, раса и срещу всичко, което те изразяваха; срещу цвета на кожата си, срещу съсловните предразсъдъци на нейното общество, дори срещу оковите на своя конвенционален брак със служител на британската дипломация.

— Джъстин как е, държи ли се? — запита Донъхю, докато Удроу четеше.

— Благодаря, не е зле предвид на обстоятелствата.

— Чувам, че си бил ходил до вкъщи.

— Искаш ли да прочета това докрай, или не?

— Трябва да ти призная, старче, че добре сте се справили с ония влечуги на портата. Ти си сбъркал професията си, трябва да работиш за нас. Той тук ли е?

— Да, но не приема посетители.

Ако Африка беше втората родина на Теса, прочете Удроу, то правата на африканските жени бяха нейната втора религия.

— Исусе Христе — възкликна тихо Удроу.

— Споделям мнението ти — съгласи се Донъхю.

Последният абзац беше набран изцяло с главни букви. Удроу го прочете като робот, без да съзнава какво върши:

— Най-хубавото е на гърба — каза Донъхю.

Удроу обърна листа от другата страна.

Удроу сгъна вестника и го сложи в джоба си.

— Мисля да занеса това на Портър, ако нямаш нищо против. Предполагам, че мога да го задържа.

— Твой е, старче. С най-добрите благопожелания на фирмата.

Удроу вече крачеше към вратата, но Донъхю не го последва.

— Идваш ли? — запита Удроу през рамо.

— Ще те изчакам тук, ако не възразяваш. Междувременно искам да кажа две думи на бедния Джъстин. Къде е той? Горе ли?

— Мисля, че се разбрахме по въпроса.

— Разбрахме ли се? Добре, старче, няма проблем. Някой друг път. Къщата си е твоя, гостът си е твой. Абе, ти да не криеш и Блум някъде наоколо?

— Я не ставай смешен!

Без да обръща внимание на враждебния тон, Донъхю закуцука редом с Удроу, комично подгъвайки краката си в коленете.

— Да те закарам ли? Моята е зад ъгъла. Не си струва да изкарваш твоята, а навън е адска жега.

Удроу се съгласи да бъде закаран, най-вече от страх, че в негово отсъствие оня може да се опита все пак да заговори Джъстин. Портър и Вероника Колъридж си правеха слънчеви бани в градината. Зад гърба им се издигаше разкошната резиденция на върховния комисар, прилична на провинциален замък в Съри, а пред тях се простираше безупречно поддържаната ливада и лехите с цветя. Колъридж се бе изтегнал в градинската люлка и четеше документи от дипломатическата поща. Русата му съпруга Вероника, със светлосиня пола и широкопола сламена шапка, лежеше на тревата до облечена с плат детска кошарка, в която дъщеричката им Роузи лежеше по гръб и се въртеше ту на едната, ту на другата страна. Момичето гледаше гъстите листа на декоративния дъб през преплетените пръсти на ръцете си, докато майка й тихичко й пееше отстрани. Удроу подаде вестника на Колъридж и зачака пороя от ругатни. Но такъв не последва.

— Кой го чете тоя парцал?

— Всички мошеници в Найроби, доколкото мога да предположа — отвърна Удроу.

— Къде ли ще идат оттук нататък?

— Ами в болницата — каза той със свито сърце.