Или вече никой не те слуша?

— Теса…

Той се приближава към нея, тя се отдръпва.

— Санди.

— Чувам какво ми казваш. Разбирам те. Но, за бога, в името на здравия разум ти не можеш да очакваш правителството на Нейно величество в лицето на Бърнард Пелегрин да провежда лов на вещици срещу назовани министри от правителството на Кения! Искам да кажа — господи! — ние самите, англичаните, също не сме застраховани от корупция. Представяш ли си кенийският посланик в Лондон да вземе да ни учи нас на морал!

— Дрън-дрън, Санди, как не те е срам! — сопва му се Теса, а очите й хвърлят искри.

Удроу съвсем е забравил за Мустафа. Слугата тихомълком е влязъл и стои до ниската масичка. Най- напред той ловко премества масичката помежду им на дебелия килим, после поставя върху нея сребърен поднос със сребърен кафеник и сребърна кошничка за сладкиши от покойната й майка, в която има нарязан кейк. Внезапното му нахълтване сякаш възбужда театралните й инстинкти, защото тя коленичи до масичката, изправена и с изпънати назад рамене — гърдите й се очертават през роклята, сякаш са голи — и любезно-подигравателно започва да го разпитва за вкусовете му.

— Все забравям, черно ли го пиеш, Санди, или с малко мляко? — пита тя с пресилена церемониалност. Това е нашият фарисейски животец, е смисълът на въпроса й. Пред прага ни загива цял един континент, а ние тук пием кафе от сребърен сервиз, докато деца гладуват, болни умират, а крадливи политици разоряват една цяла нация, подлъгана да гласува за тях. — Един лов на вещици, да си дойдем на думата, не би бил лош за начало. Издирете ги, опозорете ги, отрежете им главите и ги набийте на кол пред градските порти, викам аз. Работата е там, че това не върши работа. Един и същ позорен списък излиза всяка година във всички вестници в Найроби, с едни и същи имена на политици. И няма нито един уволнен, нито един даден под съд. — Тя вдига чашата и се извърта на колене, за да му я подаде. — Само че това не те притеснява. Ти си човек на статуквото. По свой избор. Никой не ти го е налагал, направил си го сам. Ти, Санди, сам си взел решението. Един ден си се погледнал в огледалото и си казал: „От днес нататък ще приемам света такъв, какъвто е. Ще гледам само интересите на Англия и ще смятам това за свой морален дълг. Дори този мой дълг да предполага оцеляването на най-прогнилите режими на планетата. Щом трябва, ще го изпълня.“ — Теса му предлага захар. Той мълчаливо отказва. — Така че, боя се, ние с теб не можем да се разберем. Аз искам да изричам истината в очите. Ти пък искаш да си завра главата, където е завряна и твоята. Това, което за теб е дълг, за мен е бягство от отговорност. Какво да приказваме повече?

— А Джъстин? — Удроу играе последната си губеща карта. — Какво е неговото участие, питам се?

Внезапно Теса се стяга, усетила капан.

— Джъстин си е Джъстин — отвръща сухо тя. — Той е направил своя избор, както и аз моя.

— Както и Блум си е Блум — захилва се цинично Удроу; изгарян от ревност, той се изпуска и казва името, което се е заричал никога да не произнесе пред нея. Както и тя се е заричала да не го чуе. С усилие на волята устните й остават стиснати; явно го изчаква да се издъни напълно. И той го прави. При това здравата. — Не ти ли идва наум, че поставяш под заплаха кариерата на Джъстин? — пита високомерно той.

— За това ли дойде да ме видиш?

— По принцип, да.

— Аз си помислих, че си дошъл да ме спасиш от самата мен. Сега се оказва, че си дошъл да спасяваш Джъстин от мен. Колко незряло от моя страна!

— Аз пък си мислех, че двамата с Джъстин имате общи интереси.

Напрегнат, безрадостен смях; гневът й се възвръща. За разлика от Удроу обаче тя не губи контрол над себе си.

— Боже милостиви, Санди, ти сигурно си единственият човек в Найроби, който смята така! — Тя се изправя, играта е приключила. — По-добре си върви. Ще почнат да ни одумват. Аз няма да ти пращам повече улики, дано това те зарадва. Не можем да хабим повече машината за унищожаване на документи на мисията, да рискуваме повишението ти.

Изживявайки за кой ли път тази сцена — така, както я бе изживявал през всичките дванайсет месеца, откакто се бе случила, Удроу почувства с пълна сила своето унижение и безсилие, усети нейния изгарящ поглед върху гърба си, когато се извърна да си върви. Останал сам, той незабелязано се наведе над малката инкрустирана масичка, наследство на Теса от майка й, и плъзна ръка в плиткото чекмедже, като награби всичко, което се изпречи пред пръстите му. Тогава бях пиян, бях луд, оправдаваше се той. Имах нужда да направя нещо безразсъдно, да съборя покрива над главата си, за да видя синьото небе отгоре.

Един лист хартия — това бе всичко, което търсеше, докато пръстите му бясно препускаха из чекмеджетата и полиците й, — един нищо и никакъв лист хартия, с герб на официална бланка на Нейно величество, изписан на ръка от едната страна — от моята собствена ръка, напомняше си той, докато търсеше — с думи, които казваха неизказуемото, ясно и конкретно, без обичайните увъртания и двусмислици, без „от една страна, е така, но, от друга, няма какво да се направи по въпроса“, както бе свикнал да се изразява обикновено, при това с подпис „Санди“ — не „С“ или „С. У.“, а Санди — с ясен, четлив почерк, следван от нещо, което почти със сигурност можеше да се разчете като „УДРОУ“ с главни печатни букви, та да бъде ясно на цял свят, включително и на Теса Куейл; едно писмо, съставено в продължение на пет безумни минути в кабинета му онази вечер, през което време голият й силует изцяло закриваше кръгозора и заемаше мислите му, с една порядъчна доза от уискито за гости на бюрото до лакътя му, на бюрото на нейния страхлив, нерешителен ухажор, някой си Санди Удроу, началник на Политическия отдел при Британската мисия в Найроби, който тази вечер бе готов да извърши едно действие на преднамерена, умишлена, безпрецедентна лудост, с което да постави под заплаха кариера, жена и деца, в отчаян опит да остави поне веднъж чувствата да направляват живота му.

А след като написа писмото, той го постави в плик, също с герба на Нейно величество, и го залепи с език, който имаше вкус на уиски; после го адресира най-внимателно и без да обръща внимание на гласа на разума, който го призоваваше да изчака час, ден, един човешки живот, да си налее още едно уиски, да поиска домашен отпуск или поне да изпрати писмото на сутринта, като първо се наспи и размисли, го занесе лично до мисията, влезе в стаята за събиране на пощата, където дежурен беше един куриер от местните, Джомо, момък от племето кикую — на името на Джомо Кениата, отдавнашен президент на тази държава, — който, без да си даде труд да се запита, поне външно, откъде-накъде един началник на Политическия отдел на мисията ще изпраща служебен плик, надписан „Лично!“, на голия силует на красивата млада съпруга на свой колега и подчинен, изпълнително го пусна в пощенската чанта с надпис „МЕСТНА, НЕСЕКРЕТНА“, като при това не забрави да извика угоднически „Лека нощ, мистър Удроу“ на неговия бързо отдалечаващ се гръб.