душ, и после също така внезапно изсъхваш. Той се наведе напред, сякаш за да отърси капките от челото си, и се заслуша.

Какво прави оня никаквец на горния етаж? Като че ли крачи напред-назад. Лични документи значи. Писма от адвокатите. Какви ли документи е пазила на горния етаж, които са прекалено лични за приземния? Телефонът в дневната звънеше. Всъщност звънеше още откакто бяха влезли в къщата, но Удроу чак сега му обърна внимание. Журналисти? Ухажори? Какво значение има вече! Нека си звъни. Замисли се — ако разположението на стаите тук бе същото, както у тях, това щеше да му помогне да се ориентира. Джъстин беше точно в стаята над него, вляво от стълбището, като се качваш нагоре. Там бяха голямата спалня, прилежащата баня и стаята с гардеробите. Удроу си спомни как Теса му бе казвала, че я е превърнала в работен кабинет: „Не само вие, мъжете, имате бърлоги, Санди. Ние, девойките, също обичаме да се усамотяваме.“ Гласът й звучеше някак дръзко и предизвикателно, сякаш му обясняваше частите на тялото си. Ритъмът на стъпките горе се смени. Сега пък ти събираш разни неща от стаята, помисли си Удроу. Какви неща? Неща, които са скъпи и на двама ви. А може би и на мен, помисли си Удроу. От това напомняне за собствената му непредпазливост му се догади.

Внезапно усети, че стои до прозореца, който гледаше към задния двор. Повдигна крайчеца на завесата и видя цъфналите храсти — гордостта на Джъстин, който устройваше в градината си увеселения за нисшия персонал, като им поднасяше ягоди със сметана и охладено бяло вино и ги развеждаше из своите елисейски полета. „Една година градинарство в Кения се равнява на десет в Англия“ — обичаше да казва той по време на комичните си сутрешни обиколки из мисията, докато раздаваше на служителите свежи цветя от собствената си градина. Това беше единствената тема, на която някой изобщо го бе чул да се хвали. Удроу примижа и погледна настрани към билото на хълма. Къщата на Куейл всъщност беше доста близо до тяхната. Вечерно време се виждаха осветените прозорци. Погледът му се спря на прозореца, от който толкова често бе поглеждал насам. Изведнъж му се приплака така, както никога не му се бе случвало преди. Косата й го бръсна през лицето. Той плуваше в очите й, вдишваше парфюма й, поемаше свежия дъх на топла, сладка трева, който струеше от нея, докато танцуваха на Коледа в клуба „Мутайга“, когато съвсем случайно, без какъвто и да било умисъл, бе докоснал косата й с носа си. От завесите е, досети се той, докато се опитваше да сдържи бликналите сълзи. Завесите са попили миризмата й, а аз стоя точно до тях. Обзет от внезапен порив, той сграбчи завесата с две ръце и понечи да зарови лицето си в нея.

— Благодаря, Санди. Извинявай, че те накарах да чакаш.

Той се извърна и панически отблъсна завесата от себе си. Едрата фигура на Джъстин закриваше вратата; изглеждаше не по-малко объркан от самия него. В ръката си държеше продълговата кожена чанта „Гладстон“ с извита форма, прилична на наденица. Изглеждаше пълна и доста протрита, с месингови закопчалки, ъгли и две месингови катинарчета от двете страни.

— Готов ли си, старче? Изпълни ли дълга си? — запита Удроу, който отначало се стресна, но като добър дипломат веднага успя да се окопити. — Много добре. Само така. Всичко ли събра, дето ти трябваше?

— Мисля, че да. Поне доколкото можах.

— Не изглеждаш много сигурен.

— Наистина ли? Не исках да прозвучи така. — Вдигна чантата и я разлюля. — Беше на баща й.

— Изглежда, по-скоро да е била на някой доктор, дето прави аборти по домовете — подхвърли закачливо Удроу.

Предложи да му помогне при носенето, но Джъстин отказа и повлече товара си сам. Удроу се качи в колата, Джъстин го последва, като през цялото време не изпускаше чантата от ръката си. През ламарината до тях достигаха предизвикателните крясъци на журналистите:

— Блум дали я чукаше, а, мистър Куейл?

— Хей, Джъстин, моят издател плаща големи мангизи!

Откъм къщата през звъна на телефона се чу плач на дете. Удроу се сети, че сигурно е Мустафа.

Отразяването на убийството в пресата, поне през първите няколко дни, не прие чак такава отвратителна форма, както се бяха страхували Удроу и неговият началник, върховният комисар. Жалки нищожества, отбеляза предпазливо Колъридж, които владеят до съвършенство умението да правят от нищо нещо, но понякога не по-малко убедително правят от нещото нищо. Точно така и стана. „Съпруга на британски дипломат убита от разбойници“ гласяха първите заглавия; този здравословен подход към темата, в усложнен вариант за големите вестници и в опростен за таблоидите, се прие твърде добре от взискателната читателска аудитория. Споменаваше се нарастващата заплаха за хуманитарните работници по целия свят; някои издания излязоха с язвителни редакционни статии за неспособността на Обединените нации да защитят собствените си служители и за все по-високата цена на набирането на доброволци за хуманитарни мисии. Изразено бе благочестиво възмущение от ширещото се беззаконие в племенните общности, където човешкият живот не струва нищо; осъдени като абсолютно неприемливи в днешния цивилизован свят бяха езическите ритуални убийства, черната магия, ужасяващата търговия с човешки кожи. Доста се писа за скитащите банди нелегални емигранти от Судан, Сомалия и Етиопия. И нито дума за неопровержимия факт, че Теса и Блум са прекарали нощта преди убийството в едно и също бунгало, пред погледите на целия хотелски персонал. Блум бе наречен — правилно — „белгийски хуманитарен работник“, неправилно — „медицински консултант към Обединените нации“, и напълно погрешно — „специалист по тропически болести“; подхвърляха се съмнения, че вероятно е отвлечен от бандитите заради откуп или за да бъде убит.

Връзката между опитния доктор Арнолд Блум и неговото красиво младо протеже бе представена като служебен ангажимент, като обща преданост на хуманитарната кауза. Ни повече, ни по-малко. Ноуа се появи в репортажите само веднъж. Пролятата кръв на чернокож, както прекрасно знае всеки стажант на Флийт Стрийт, сама по себе си не е новина, но едно обезглавяване все пак е нещо, което си струва да се спомене. Светлината на прожекторите падна изцяло върху Теса — момичето от висшата класа с оксфордска диплома по право; принцеса Даяна на африканските бедняци; майка Тереза на гетата в Найроби; хуманитарният ангел на Форин Офис, посветена изцяло на своята благородна мисия. Редакционната статия в „Гардиън“ придаваше особено, едва ли не символично значение на обстоятелството, че „жената дипломат на новото хилядолетие“ (както я бяха нарекли) бе срещнала смъртта си толкова близо до люлката на човешкия род — разкопките на Лийки, от което се вадеше тревожната поука, че дори расовите предразсъдъци постепенно да се променят, изворите на варварство остават скрити в дълбините на човешката душа. Този иначе добре скалъпен опус позагуби част от силата си, когато някакъв стилов редактор, недотам запознат с географията на африканския континент, пренесе сцената на събитието край бреговете на езерото Танганика вместо Туркана.

Публикувани бяха много нейни снимки. Жизнерадостното бебе Теса в ръцете на баща си — съдията, в дните, когато негова светлост беше още скромен адвокат, печелещ половин милион лири годишно. Теса на десет години, с плитки и бричове за езда, снимана в частното училище за богати момиченца, на фона на кротко чакащото пони. (Макар майка й да беше италианска графиня, в репортажа благосклонно се отбелязваше родителският стремеж да дадат на дъщеря си традиционно английско образование.) Златното момиче Теса по бикини, с още непрерязана шия, умело издължена от електронния ретуш. Теса в остър ракурс, стъпила върху зидарско скеле, камерата закачливо наднича под късата й поличка. Теса с гротескната роба на британски адвокат поема по стъпките на баща си. Теса в деня на сватбата си, а до нея Джъстин — старият итънски възпитаник, мъдро усмихнат.

Към Джъстин пресата проявяваше необичайна сдържаност, донякъде за да не наруши с нищо съвършения образ на своята нова героиня, донякъде просто защото нямаше нищо за казване. Джъстин беше „лоялен служител от средните етажи на Форин Офис“ (да се разбира „канцеларски плъх“); стар ерген, „роден дипломат“, който преди женитбата си бе служил вярно на короната в някои от най-опасните огнища на напрежение, между които Аден и Бейрут. Колеги споменаваха с възхищение умението му да запазва присъствие на духа в моменти на криза. В Найроби бе оглавил международен форум за „Хуманитарната помощ в ерата на високите технологии“. В нито един материал не се използваше изразът „затънтено място“. Редакторите не бяха успели да се доберат до много негови снимки — нито отпреди, нито след сватбата. На