„семейна снимка“, както я бяха нарекли, се виждаше мрачен, затворен младеж, комуто сякаш съдбата бе отредила да овдовее рано. Под силния натиск на Глория Джъстин бе принуден да признае, че снимката е от групова фотография на итънския отбор по ръгби.
— Не знаех, че си тренирал ръгби, Джъстин. Какъв мъжествен спорт! — въодушевено изписка Глория, която доброволно се бе нагърбила със задължението всяка сутрин след закуска лично да отнася в стаята му всички съболезнователни послания и изрезки от вестници, които постъпваха в мисията.
— Мъжествеността няма нищо общо — сопна се Джъстин в една от редките прояви на характер, които Глория обожаваше. — Бях принуден да се запиша в отбора от управителя на пансиона — един грубиян и простак, за когото мъж без синини не е никакъв мъж. От училището не е трябвало да им предоставят снимката. — После добави поуспокоен: — Много съм ти благодарен, Глория.
Благодарен за всичко, докладва тя на Елена: за храната и питиенцата, за затворническата си килия, за уроците по градинарство, които го принуждаваше да й изнася, дори я бе похвалил за белия и пурпурен игловръх, който тя
— Джъстин, тези хора
— Но, Глория, аз вече си
— Два и половина. В два трябва да бъдем в обредния дом. Съобщението за печата — утре.
— И гробът е до този на Гарт, нали? — Гарт беше мъртвороденият им син, кръстен на съдията — бащата на Теса.
— На най-близкото свободно място, скъпи. Под същото джакарандово дърво. Редом с едно африканско момченце.
— Много си мила — каза той за стотен път и без да добави нищо повече, се оттегли на долния етаж, при своята чанта.
Тази чанта беше неговата утеха. На два пъти Глория го бе зърнала през решетките откъм градината как седи неподвижно на леглото си, с глава, подпряна с длани, чантата долу в краката му, а той я гледа втренчено. Глория тайно предполагаше — както сподели и с Елена, — че вътре са всички любовни писма на Блум до Теса, които бе спасил в последния миг от любопитни погледи — за което нямаше защо да благодари на Санди — в очакване на момента, когато ще има достатъчно сили да реши дали да ги прочете, или изгори до едно. Елена се съгласи със заключенията й, макар според нея Теса да беше една тъпа фльорца, задето ги бе пазила толкова време. „Чети и хвърляй, викам аз, миличка.“ Когато забеляза нежеланието на Джъстин да се отдалечава от стаята си и да оставя чантата без наблюдение, Глория му предложи да я прибере в килера за вино, който се заключваше с желязна решетка, още повече придаваща на долния етаж вид на затвор.
— Задръж ключа, Джъстин — великодушно му гласува доверие тя. — Ето така. Ако на Санди му се допие вино, нека го поиска от теб. Поне ще пие по-малко.
Постепенно, съдейки по заглавията във вестниците, Удроу и Колъридж започнаха да се успокояват, че положението е под контрол. Или Волфганг е успял да запуши устите на персонала и гостите на хотела си, или вниманието на журналистите до такава степен е погълнато от обстоятелствата около местопрестъплението, че не са се сетили да се върнат назад, в „Оазис“, казваха си те. Колъридж в лично обръщение призова почетните членове на клуба „Мутайга“, в името на англо-кенийската солидарност, да пресекат в зародиш всякакви клюки. Удроу произнесе реч в същия дух пред личния състав на мисията. Каквото и да си мислим насаме, не бива в никакъв случай да наливаме масло в огъня, настоя той, и тези му мъдри думи, по-скоро убедеността, с която бяха изречени, оказаха своето въздействие.
Ала всичко бе само привидно, както рационално устроеният Удроу бе предполагал от самото начало. Тъкмо когато пресата бе позагубила интерес към случилото си, някакъв белгийски ежедневник публикува статия на първата си страница, в която директно обвини Теса и Блум в „интимна връзка“. Имаше и факсимиле от страницата с техните имена и адресна регистрация в книгата за гости на „Оазис“, придружено с показания на очевидци, описващи интимната вечеря на двамата влюбени в нощта преди убийството. Неделните британски вестници бяха в екстаз; само за една нощ Арнолд Блум се превърна в обект на бясната омраза на Флийт Стрийт, в боксьорска круша за освирепели редактори и журналисти. Допреди едно денонощие той бе доктор Арнолд Блум, роденият в Конго осиновен син на заможно белгийско семейство, притежатели на мини, завършил образованието си в Киншаса, Брюксел и Сорбоната, медикът отшелник, прекарал живота си в зони на бойни действия, самоотверженият лечител на Алжир. От този ден той се превърна в Блум прелъстителя, развратника, прелюбодееца, сексуалния маниак. На трета страница в един от вестниците бе поместена историческа справка за по-известните лекари убийци през вековете, илюстрирана със снимки на Блум и О Джей Симпсън, с хващащ окото текст: „Кой от тези двама близнаци е докторът?“ За определена категория читатели образът на Блум изведнъж стана нарицателен за маниакалния чернокож убиец, оплел в мрежите си беззащитна бяла жена, прерязал гърлото й, обезглавил шофьора — с две думи, извършил всичко, което може да се очаква и от най-култивирания чернокож, когато се поддаде на естествените си инстинкти. За да бъде приликата с О Джей Симпсън още по-пълна, фоторедакторът бе премахнал по електронен път брадата на Блум.
Цял ден Глория ревниво се опитваше да спести на Джъстин ужасните новини от страх, че съвсем ще се побърка. Той обаче настояваше да види цялата неразкрасена истина. Така че надвечер, преди Удроу още да се бе върнал от работа, тя наля чаша уиски и с видимо нежелание се отправи да му връчи цялата пъстра връзка изрезки. При влизането си в килията му Глория с възмущение видя сина си Хари да седи срещу него на паянтовата чамова маса; двамата бяха съсредоточени в игра на шах. Заля я вълна на ревност.
— Хари, миличък,
Джъстин не й даде възможност да си довърши изречението.
— Синът ти е хитър като пепелянка, Глория — увери я той. — На мястото на Санди бих се пазил от него, повярвай ми. — Той пое изрезките от ръката й, премести се на леглото и ги заразлиства. — Знаеш ли, Арнолд достатъчно добре си дава сметка за нашите предразсъдъци — продължи разсеяно той. — Ако е жив, няма да се изненада какво пишат за него. А ако не е, това едва ли ще го интересува.
Ала журналистите още не бяха изиграли последния си коз, който щеше да бъде изненада дори за най- песимистичните очаквания на Глория.
Между дузината независими вестничета, за които бе абонирана Британската мисия в Найроби — все местни всекидневници, в които материалите се пишеха на коляно и се подписваха с псевдоним, — един се открояваше с особена способност за оцеляване. Вестникът се наричаше, без увъртане, „Корумпирана Африка“, а редакционната му политика, ако тази дума можеше да се употреби за импулсивността на неговите писачи, бе ровене в калта без оглед на раса, цвят на кожата, истина и последствия. Ако в един брой се изобличаваха предполагаемите кражби на министри и бюрократи от правителството на Мой, в следващия със същата лекота и убеденост се плюеше по „рушветчийството, корупцията и тоталната свинщина“ на хуманитарните организации.
Въпросният брой обаче, който от този ден нататък се споменаваше от заинтересованите лица като № 64, не беше посветен на нито една от тези теми. Той се състоеше от един-единствен квадратен лист крещящо розова хартия, около метър на метър, отпечатан от двете страни. Сгънат, вестникът лесно влизаше в джоба на мъжко сако. Плътната черна рамка показваше, че анонимните редактори на № 64 са в
