изглежда толкова истинска, а нашата — като нейна по-грозна и скучна сестра?

Той стигна до средата на стаята и се спря; силата на спомените го завладя и не му даде да помръдне. Тук стоях, когато й четох онази лекция, тъкмо до инкрустираната ниска масичка, която майка й толкова обичала навремето, и се бях подпрял с ръце на облегалката на онзи скърцащ стол, докато я поучавах като някакъв викториански проповедник. Теса стоеше ей там, до прозореца, а слънчевите лъчи проникваха през прозрачната й памучна рокля. Дали съзнаваше, че говорех на голия й силует? Че само като я погледнех, всичките ми мечти се сбъдваха — моята русалка на плажа, чаровната непозната в купето на влака…

— Рекох си, че ще е най-добре да се отбия лично — започва мрачно той.

— Откъде пък ти хрумна това, Санди? — пита го тя.

Часът е единайсет сутринта. Съвещанието на Политическия отдел току-що е приключило, Джъстин е в командировка в Кампала, изпратен да регистрира присъствие на някаква напълно безсмислена конференция по „Хуманитарна помощ и ефективност“. Аз съм се отбил по служба, но за всеки случай съм паркирал колата в страничната улица, като гузен любовник, който посещава младата и красива съпруга на свой колега и брат по оръжие. Господи, колко е красива! Господи, колко е млада! Млада, с твърди заострени гърди, които не помръдват, когато се движи. Как може тоя Джъстин да я изпуска от поглед дори за миг? Млада, със сивите си, широко разтворени, сърдити очи, с усмивката си, твърде мъдра за възрастта й. Удроу не вижда усмивката, защото Теса е с гръб към него. Но я усеща в гласа й, в предизвикателния, кокетиращ, аристократичен глас. Той може да го извика в паметта си във всеки един момент. Както и спомена за очертанията на ханша и бедрата на голия й силует, влудяващата грация на походката й; нищо чудно, че двамата с Джъстин са се харесали от пръв поглед — те са от една и съща порода, еднакво расови, само дето ги делят двайсет години.

— Тес, честно казано, това не може да продължава.

— Не ме наричай Тес.

— Защо?

— Името е запазено.

Запазено за кого? — пита се той. За Блум или за някой друг любовник? Куейл никога не й викаше Тес. Нито пък Гита я наричаше така, доколкото знаеше.

— Просто не можеш да изразяваш гласно мнения, когато ти падне.

Следва един пасаж, приготвен предварително, в който й напомня за дълга й като съпруга на действащ дипломат. При думата дълг подскача като ужилена.

— Санди, моят дълг е към Африка. А твоят?

За своя изненада той е принуден да отговаря за себе си:

— Към родината, ако ми позволиш гръмкия израз. Както и дългът на Джъстин. Към дипломатическата служба и към шефа на мисията. С това отговарям ли на въпроса ти?

— Ни най-малко. На светлинни години си далеч и го знаеш.

— Знам ли го? Откъде да го знам?

— Мислех, че си дошъл да поговорим за твърде интересните документи, които ти дадох.

— Не, Теса, не за това съм дошъл. Дойдох, за да те помоля да спреш да нападаш гласно правителството на Мой пред всеки непознат в Найроби. Дойдох, за да те помоля да бъдеш поне за известно време една от нас, вместо да… е, можеш да си го довършиш и сама.

Дали щях да разговарям така с нея, ако знаех, че е бременна? Може би не чак толкова направо. Но във всеки случай щях да й го кажа, А можех ли да се досетя, че е бременна, само по голия й силует? Едва ли. Аз я желаех до полуда, може би се издавах с неестествения тон и движения.

— Искаш да кажеш, че не си ги чел? — казва тя, без да допуска промяна на темата. — Само не ми обяснявай, че не си имал време.

— Разбира се, че ги прочетох.

— И какво разбра от тях, като ги прочете, Санди?

— Нищо, което да не знаех отпреди, както и нищо, за което да мога да направя каквото и да било.

— Много лошо от твоя страна, Санди. Нещо повече от лошо — това е признак на малодушие. Защо да не можеш да направиш нищо?

Удроу бе омерзен от това, което бе принуден да каже:

— Защото, Теса, ние сме дипломати, а не полицаи. Твърдиш, че правителството на Мой е корумпирано до мозъка на костите. Не че не го знам. Тази нация умира от СПИН, тя е свършена; няма сфера, от туризма и дивата природа през образованието и транспорта до комуникациите и социалните грижи, която да не се разпада от корупция, измами, некадърност и безстопанственост. Наблюденията ти са точни. Министри и държавни чиновници отклоняват цели конвои с храна и медикаменти, предназначени за гладуващите бежанци, понякога със знанието и съучастието на служители от самите хуманитарни агенции, твърдиш ти. Разбира се, че е така. Разходите за здравеопазване възлизат на пет долара годишно на глава от населението, при това бруто — преди всеки бюрократ на всяко ниво, от горе до долу, да си е прибрал своя дял. От полицията дебнат и са готови да пребият всеки, който е имал неблагоразумието да повдигне публично тези проблеми. Също вярно. Ти си проучила добре методите им. Използват изтезания във вода, казваш ти. Потапят жертвите си във вода, после ги бият — така не остават видими следи. Така е. Точно това правят. Не подбират. А ние не протестираме. Освен това заемат оръжията си на банди наемни убийци, лоялни на режима; ако онези не ги върнат до сутринта, губят депозита. Британската мисия напълно споделя възмущението ти и въпреки това не протестираме. Защо? Защото ние, слава богу, сме тук като представители на нашата страна, а не на тяхната. В Кения живеят трийсет и пет хиляди англичани, родени тук, и техният живот зависи изцяло от капризите на президента Мой. Мисията не си поставя за цел да създава проблеми за онези, които и без това си ги имат достатъчно.

— Е, представлявате и определени бизнесинтереси… — напомня му закачливо тя.

— Това не е грях, Теса — отвръща той, опитвайки се да отмести поглед от сянката на гърдите й, прозираща под ефирната памучна материя. — Търговията не е грях. Търговията с развиващите се страни не е грях. Тя им помага да се развиват, държа да ти го кажа. Тя помага за осъществяване на реформите. На реформите, които всички ние желаем. Търговията помага на нас да помогнем на тях. Как можем да помогнем на една бедна страна, ако самите ние сме бедни?

— Глупости.

— Моля?

— Кухи, надути дипломатически тъпотии, ако искаш по-подробно мнението ми. Достойни за самия неоценим, недостижим Пелегрин от Форин Офис. Я се огледай наоколо. Търговията не прави бедните по- богати. С печалби не се купуват реформи. С печалби се купуват корумпирани правителствени чиновници и сметки в швейцарски банки.

— Абсолютно не съм съгласен с теб…

Тя не го оставя да довърши:

— Значи всичко към дело, а, Санди? Прочети и забрави. Засега да не се предприемат мерки, подпис: Санди. Страхотно. Най-старата европейска демокрация още веднъж е изобличена като лъжец и лицемер, който проповядва свобода и равноправие за всички, освен когато може да се изкара някой цент от обратното.

— Изобщо не си права! Добре, да кажем, че момчетата на Мой са мошеници и че старецът има още няколко години живот. Но на хоризонта се задават добри дни. Пък и сега, като им се подшушне по някоя дума — спиране на хуманитарната помощ от страните дарителки, безмълвна дипломация, — все ще има резултат. Самият Лийки ще получи министерско кресло, за да обуздае корупцията и да убеди дарителите да продължават да дават, да им даде уверения, че парите им няма да отидат за далаверите на Мой. — Думите му звучат като служебни указания към подчинен и той го разбира. И което е още по-лошо, тя също го е разбрала, ако се съди по широката й прозявка. — Кения може да няма кой знае какво настояще, но има бъдеще — заключава оптимистично той и зачаква ответен знак, че тя е съгласна и приема примирието.

Само че Теса, както Удроу щеше да има случай да си припомни доста по-късно, не е склонна към лесно примирие — по това много си приличат с нейната приятелка Гита. И двете са млади и все още вярват, че съществува такова нещо като проста истина.

— Документът, който ти показах, съдържа имена, дати и банкови сметки — безмилостно настъпва тя. — Назовани са точно определени министри и е уточнена вината им. И това ли ще го подшушнеш на някого?