имоти. Все неща, които са скъпи и на двама ни. Няма да ми е приятно кенийската полиция да се рови в тях.
— И какво предлагаш, старче?
— Бих желал да прескоча до вкъщи. Още сега.
Каква решителност, запревъзнася го мислено Глория. Толкова е силен, въпреки всичко.
— Драги приятелю, това е просто невъзможно. Ония драскачи ще те изядат жив.
— Не смятам, че това е точно така. Може да се опитат да ме снимат. Може да ми подвикват. Ако не им отговарям, какво друго могат да направят? Пък и едва ли ни очакват, ще ги заварим по бели гащи.
Глория познаваше увъртанията на съпруга си като никой друг. Ей сега ще започне да звъни на Бърнард Пелегрин в Лондон. Така прави всеки път, когато иска да получи отговора, който му е нужен, през главата на Портър Колъридж.
— Виж сега какво ще ти кажа, старче. Напиши ми един списък с всичко, което ти трябва. Аз ще го предам някак си на Мустафа и той ще ти донесе нещата.
— Мустафа няма представа какво точно да подбере — чу тя гласа на Джъстин, твърд и настойчив както преди. — Никакъв списък няма да му помогне. Той с един списък за пазар не може да се оправи. Аз съм
Журналистите изобщо не бяха по бели гащи, както се бе надявал Джъстин. Те бяха прекарали нощта по тревните площи около неговата къща в наети коли и бяха хвърляли боклуци сред декоративните му храсти. Двама африканци с панталони и цилиндри в стил „Чичо Сам“ бяха отворили сергия за чай и напитки. Други печаха царевица на дървени въглища. Полицаи с помътнели погледи се въртяха около очукана патрулна кола, прозяваха се и пушеха цигари. Началникът им, чудовищно дебел мъж с излъскан кожен колан и златен ролекс, лежеше изтегнат, с притворени очи, на предната седалка. Беше 7,30 ч. Градът не се виждаше от надвисналите облаци. По жиците над главите бяха накацали черни птици в очакване на удобен момент да се спуснат за храна.
— Подмини ги и спри — изкомандва Удроу, офицерският син, от задната седалка.
Бяха седнали както предния ден — Ливингстън и Джаксън отпред, Удроу и Джъстин, превити надве, отзад. Черният фолксваген ван беше с дипломатически номера, но така бяха половината коли в Мутайга. Някой по-осведомен наблюдател би различил двете букви на Британската мисия, но явно наблюдателите не бяха чак дотам осведомени; никой не им обърна внимание, когато Ливингстън невъзмутимо подмина отбивката за портала и се заизкачва по лекия наклон. Там спря и дръпна ръчната спирачка.
— Джаксън, слез от колата и тръгни бавно надолу по хълма към портала. Как се казва пазачът? — Последното бе адресирано към Джъстин.
— Омари — отвърна той.
— Кажи на Омари, когато колата наближи, да разтвори портала в последната секунда и да го затвори веднага след като влезем. Остани при него и го наставлявай.
Джаксън беше роден за подобни задачи. Той мързеливо спусна крака от колата, разкърши снага, подръпна си панталоните нагоре и едва тогава пое, без да бърза, надолу към къщата. Пред очите на настръхналите журналисти и полицаи той небрежно се облегна на портала в близост до Омари.
— Хайде, спускай назад — изкомандва Удроу. — Лека-полека. Не бързай.
Ливингстън освободи ръчната спирачка и без да гаси мотора, плавно спусна вана по склона, като леко въртеше волана, докато задницата се изравни с разширението за отбивката, която водеше към портала на Джъстин. Отстрани изглеждаше, сякаш просто се готви да обърне. Ако наблюдаващите сцената се бяха заблудили за миг, заблудата им не трая дълго, защото в момента, когато задната броня навлезе в отбивката, шофьорът натисна газта и фолксвагенът се понесе към портала, разпръсквайки изумените журналисти като пилци по пътя си. Двете крила се отвориха, теглени навътре от яките ръце на Омари и Джаксън; колата профуча през портала и двете му крила мигом се затръшнаха. Джаксън се метна в движение, докато Ливингстън насочваше фолксвагена към верандата; задницата изкачи двете ниски стъпала и се закова на сантиметри от входната врата точно в мига, когато Омари, със завиден синхрон, отвори вратата отвътре. Удроу избута Джъстин напред, после сам скочи направо във вестибюла и затръшна вратата след себе си.
Къщата тънеше в мрак. От уважение към Теса или за да не предизвикват глутницата журналисти, прислужниците бяха дръпнали всички завеси. Тримата мъже — Джъстин, Удроу, Мустафа — стояха заедно във вестибюла. Мустафа плачеше беззвучно. Удроу различи в тъмното сгърченото му от болка лице, белите зъби, сълзите, стичащи се по черните му бузи широко встрани, почти покрай ушите. Джъстин бе сложил ръце на раменете му и го утешаваше. Удроу едновременно се стресна и едва ли не се засегна от този израз на сърдечност от страна на колегата си — чувства, неприсъщи за англичанин. Джъстин придърпа Мустафа към себе си, докато стиснатата челюст на момчето легна на рамото му. Смутен, Удроу извърна поглед встрани. В дъното на коридора, откъм стаите на прислугата, се раздвижиха и други сенки: едноръкият угандиец, нелегален емигрант, когото Джъстин използваше за помощник в градината и чието име Удроу така и не успяваше да запомни; прислужницата Есмералда, бегълка от Южен Судан, също нелегално пребиваваща, която все си навличаше неприятности с разни мъже. Теса се вживяваше в сърцераздирателни човешки драми със същата жар, с която обичаше да нарушава местните закони. Понякога домакинството й наподобяваше панафрикански приют за инвалиди и несретници. Удроу неведнъж се бе опитвал да вразумява Джъстин на тази тема, но всеки път удряше на камък.
Единствено Есмералда не плачеше. Лицето й бе застинало в онази безизразна маска, която белите винаги бъркат с безразличие или душевна грубост. Удроу знаеше, че лицето й не изразява нито едно от двете. То изразяваше разбиране. Това е
Джъстин леко оттласна Мустафа от себе си и се обърна към Есмералда. Здрависаха се с две ръце, при което тя склони глава до неговата и отърка плитките на челото си в бузата му. Удроу имаше чувството, че е попаднал в един кръг на взаимна сърдечност, за каквато не бе предполагал, че съществува. Дали техният Джума ще плаче така, ако някой пререже гърлото на Глория? Как ли пък не! Ами Ебедая? Ами личната прислужница на Глория, как й беше името? Джъстин притисна угандиеца пазач към себе си, погали го по бузата, после се извърна и с дясната си ръка се хвана за парапета на стълбището. За момент заприлича на стареца, в какъвто не след дълго бездруго щеше да се превърне. Като се подпираше с ръка на парапета, той бавно се заизкачва нагоре. Удроу го видя как се слива с мрака на стълбищната площадка, след което изчезна в спалнята — в семейната спалня, където Удроу никога не бе надниквал, което не му бе попречило да си я представя тайно по хиляди начини.
Останал сам, Удроу потрепери както при всеки случай, когато идваше в къщата им — като селски момък, за пръв път попаднал в града. Ако беше на коктейл, кои ли бяха тези хора? Чия ли кауза сме поканени да защитаваме днес? В коя от стаите е тя? Къде ли е Блум? До нея, къде иначе! Или в кухнята, където слугите са го наобиколили и се превиват от смях на шегите му. Внезапно спомнил си за целта на посещението, Удроу се запрокрадва пипнешком по тъмния коридор към вратата на всекидневната. Беше отключена. Между завесите като остриета на ножове се спускаха лъчите на утринното слънце, осветяваха африканските дървени маски и щитове по стените и поизтърканите ръчно тъкани рогозки, с които Теса се бе опитала — доста успешно — да поосвежи потискащата служебна мебелировка. Как бе съумяла така да оживи стаята с тоя боклук? Същата тухлена камина като нашата, същите носещи стоманени греди на тавана, далечно подобие на дъбов гредоред от гостните на добрата стара Англия. Всичко е като у нас, само че по-малко, защото семейство Куейл са без деца, а и той е с по-нисък ранг. Защо тогава къщата на Теса винаги
