Удроу присви очи и вдигна листа на светлината на свещта.
— Питър Пол Аткинсън. Кой, по дяволите, е тоя?
— Там пише. Британски журналист. От „Дейли Телеграф“. Ако някой се обади в мисията да пита, такова лице действително съществува и е уважаван журналист. Ще запомниш ли?
— За какво му е притрябвало да ходи до Локи, в тая скапана дупка? Гита беше там. На това място тук трябва да има снимка, нали знаеш?
— Ще има. — Удроу подписа документа, Джъстин го сгъна, сложи го в джоба си и се върна до вратата. Цяла редица тайвански часовници с кукувички почти едновременно отбелязаха един след полунощ.
Когато Джъстин спря мъничката кола на Гита до бордюра, Мустафа излезе да ги посрещне с фенерчето си. Сигурно бе чул отдалеч шума на двигателя. Удроу, който не вярваше, че го връщат в собствения му дом, седеше неподвижно на предната седалка със скръстени в скута ръце и се взираше с невиждащ поглед пред себе си. Джъстин се наведе през него към прозореца откъм страната на бордюра и заговори Мустафа на английски, примесен с отделни думи на суахили:
— На мистър Удроу му е прилошало, Мустафа. Ти си го извел на въздух, за да повърне. Той трябва незабавно да бъде качен в стаята си, докато мисис Удроу дойде да се погрижи за него. Моля те, предай на мис Гита, че аз си тръгвам.
Удроу понечи да излезе от колата, после се спря и се извърна към Джъстин.
— Нали няма сега да издрънкаш всичко това на Глория, а, старче? Никой нищо няма да спечели. Тя не е просветена като нас. Колеги сме все пак. Нали?
С вид на човек, принуден да вдигне нещо мръсно от земята, без при това да показва колко го е гнус, Мустафа издърпа Удроу за ръката и го придружи до входната врата на къщата му. Джъстин отново си беше сложил анорака и плетената шапка. Разноцветни лъчи на прожектори прорязваха мрака в градината. Оркестърът неумолимо продължаваше да свири. Джъстин погледна наляво и му се стори, че от сянката на рододендроните до бордюра го наблюдава висока мъжка фигура, но когато се вгледа по-внимателно, фигурата бе изчезнала. Той продължи да се взира в мрака — най-напред в храстите, после в сенките около паркираните коли. Чуха се стъпки. Той се извърна — беше Гита, заметната с шал; в едната ръка носеше обувките, с които бе танцувала, а в другата държеше джобно фенерче. Тя седна на седалката до него и той запали двигателя.
— Вътре се чудят къде е — каза тя.
— Донъхю там ли беше?
— Не мисля. Не съм сигурна. Във всеки случай не го видях.
Тя явно искаше да го запита нещо, но се въздържа. Джъстин подкара бавно, като се взираше в паркираните наоколо коли и непрестанно поглеждаше в огледалата за обратно виждане. Подмина собствената си къща, без изобщо да я погледне. Някакво рижаво куче ги подгони, като лаеше и притичваше пред колелата. Джъстин намали и свърна настрани, за да не го сгази. Огромни дупки по шосето изникваха внезапно като езера в светлината на фаровете. Гита се обърна и погледна през задното стъкло. Пътят зад тях тънеше в мрак.
— Гледай напред — изкомандва я той. — Ще се загубим. Казвай ми накъде да карам.
Той подкара по-бързо, колата се провираше между дупките и подскачаше по изкуствените гърбици; той се стремеше да държи средата на пътя, понеже нямаше доверие на банкетите. Гита тихо му шепнеше: сега наляво, после надясно, внимавай — дупка! Внезапно той забави и една кола ги задмина, следвана от втора.
— Познаваш ли някого от тия?
— Не.
Свиха в широка алея с два реда дървета. Очукана табела с надпис „Доброволна бригада“ преграждаше пътя им. Зад нея се виждаха редица измършавели момчета с дълги колове; едно от тях се подпираше на ръчна количка с изпаднало колело.
— Тези бяха ли тук преди?
— Тук са ден и нощ — отвърна Гита. — Вадят камъни от една дупка, за да запушат следващата. Така вечно си намират работа.
Джъстин натисна педала и закова колата на сантиметри от табелата. Момчетата се скупчиха около нея, като задумкаха с длани по покрива. Джъстин свали стъклото и лъч на електрическо фенерче освети вътрешността на колата. През прозореца се подаде главата на предводителя им — шестнайсетгодишен хлапак с живи очи и широка усмивка.
— Добър вечер, бели господине — церемониално поздрави той. — Аз съм мистър Симба.
— Добър вечер, мистър Симба — отвърна Джъстин.
— Не бихте ли желали да направите дарение за строежа на този прекрасен път?
Джъстин подаде през прозореца банкнота от сто шилинга. Хлапакът се отдалечи с танцова стъпка, размахвайки банкнотата над главата си под аплодисментите на останалите.
— Колко е прието да се дава всъщност? — запита Джъстин.
— Около една десета от това.
Още една кола ги задмина и Джъстин огледа напрегнато вътрешността на купето, но явно не откри това, което търсеше. Бяха стигнали до центъра на града. Осветени витрини, неонови надписи на кафенета, блъскащи се тълпи хора. Препускащи микробуси, от които гърмеше музика. От лявата им страна се чу метален трясък, последван от крясъци и истерично надуване на клаксони. Гита продължаваше да го насочва: сега надясно, после
— Това църква ли е?
— Навремето е било зъболекарска клиника на адвентистите от Седмия ден — отвърна Гита. — Сега е преустроена в жилищни помещения.
Паркингът представляваше ниска площадка, заобиколена с редове бодлива тел; сама Гита никога не би посмяла да влезе вътре по това време, но Джъстин вече спускаше колата по наклона. Паркираха колата и тя го видя как се загледа назад в мрака, като същевременно се ослушваше.
— Очакваш ли някого? — запита шепнешком тя.
Той я поведе към входа покрай група захилени деца и по няколко стъпала се озоваха във фоайето. Ръкописно съобщение на стената гласеше: „Асансьорът не работи.“ Заизкачваха се по мрачното стълбище, осветено от мъждукащи крушки. Последният етаж тънеше в мрак. Джъстин извади от джоба си фенерче и освети коридора. Изпод затворените врати се носеха миризми на азиатски подправки; чуваше се ориенталска музика. Джъстин й подаде фенерчето и се върна да пази при стълбището, докато тя махна веригата от металната решетка на вратата и превъртя трите резета. Още с влизането си в апартамента чу звъна на телефона. Огледа се; Джъстин беше до нея.
— Гита, скъпа, здравей! — извика в ухото й чаровен мъжки глас, който отначало не можа да познае. — Тази вечер изглеждаше
Апартаментът на Гита беше малък, състоеше се от три стаи, като всички гледаха към един и същ порутен склад на отсрещната страна на изпълнената с хора улица с повредени неонови надписи, препускащи коли с надути клаксони и безстрашни просяци, които заставаха на пътя им и се дръпваха чак в последния момент. Единият зарешетен прозорец гледаше към външното противопожарно стълбище, което обаче не можеше да се използва в случай на пожар, защото наемателите бяха демонтирали най-ниския сегмент, за да не се качват крадци. Но горните сегменти си бяха на мястото; в топлите вечери Гита се изкачваше до покривната тераса и сядаше, облегната на дървената обшивка на резервоара за питейна вода, за да учи за приемните изпити за Британската дипломатическа служба, които бе твърдо решена да издържи още следващото лято. Оттам се вслушваше в шумовете на останалите наематели на сградата, повечето азиатци като нея, споделяше тяхната музика, техните препирни и крясъците на децата им и почти успяваше да се убеди, че е една от тях.
А ако илюзията се разпръсваше всеки път, когато тя навличаше другата си кожа и престъпваше прага
