си той извади копринена носна кърпичка и незабелязано изтри две сълзи от бузите си. На тяхно място веднага се появиха нови, така че той избърса и тях. — Какво да им кажа, когато се върна? Ако изобщо се върна?

— Все ще измислиш нещо.

— Обикновено се сещам какво да кажа — призна Удроу на носната си кърпичка.

— Сигурен съм, че се сещаш — каза Джъстин.

Удроу се извърна уплашено, но Джъстин стоеше, облегнат на вратата, а ръцете му все така си бяха скръстени зад гърба.

— Кой ти каза да го прикриеш, Санди? — запита Джъстин.

— Пелегрин, кой друг? „Изгори го, Санди. Изгори всички екземпляри.“ Заповед от най-високо място. Аз бях запазил само един екземпляр, така че го изгорих и него. Не ми отне много време. — Той подсмръкна, сякаш отново му се плачеше. — Аз съм добро момче, разбираш ли? Предпазливо. Нямах доверие на чистачките, затова отнесох ръкописа в котелното със собствените си изнежени ръчици. Натиках го в пещта. Знам как става. Бях отличник в класа.

— Портър знаеше ли какво си направил?

— Донякъде. Наполовина. Не беше никак очарован. Той мрази Бърнард. Двамата са в открита война помежду си. Доколкото изобщо е възможно двама служители на Форин Офис да са в открита война. Портър имаше една шега: „Пелегрин с повече водичка.“ Навремето звучеше доста смешно.

Явно и сега шегата му прозвуча смешно, защото той се опита да се изсмее, но само отново заплака.

— Пелегрин каза ли ти защо да прикриеш документите… да ги изгориш? И то всички копия?

— Господи! — прошепна Удроу.

Настана продължителна тишина, през която Удроу гледаше като хипнотизиран пламъка на свещта.

— Какво има? — попита Джъстин.

— Гласът ти, момчето ми. Звучи като на възрастен. Пораснал си. — Удроу прокара ръка пред устата си, после огледа върховете на пръстите си. — А пък аз мислех, че отдавна си стигнал тавана на развитието си.

Джъстин отново зададе въпроса си, като го перифразира, както се говори на чужденец или на дете:

— Не ти ли хрумна да попиташ Пелегрин защо документът трябва да бъде унищожен?

— По две причини според Бърнард. Първо, застрашени били британските интереси. Длъжни сме били да пазим своите.

— Ти повярва ли му? — попита Джъстин и отново зачака, докато Удроу се пребори с поредния прилив на сълзи.

— Повярвах за „Трите пчели“. Разбира се, че му повярвах. Те са опората на британското икономическо присъствие в Африка. Перлата в короната. Къртис е любимецът на африканските ръководители, раздава подкупи наляво и надясно, той е национален капитал. Освен това се завира под юрганите на половината кабинет в Лондон, в което също няма нищо лошо — за него, разбира се.

— А каква е другата причина?

— КВХ. Момчетата от Базел си правели устата да строят огромен химически комбинат в Южен Уелс. И втори в Корнуол след три години. После трети в Северна Ирландия. Богатство и напредък за по-слабо развитите райони и така нататък. Само че, ако издъним работата с „Дипракса“, щели да се откажат.

— Ако издъним работата?

— Препаратът, формално погледнато, все още е в период на изпитания. Ако отрови няколко души, които и без това ще умрат, какво от това? Той не е лицензиран в Англия, така че няма проблем, нали така? — Самонадеяността му се възвръщаше; той вече разговаряше с колега професионалист: — За бога, Джъстин! Едно лекарство все някъде трябва да се изпробва, нали? Е добре, как, по дяволите, да изберем къде да е това някъде, питам аз? В Юридическия факултет на Харвард? — Озадачен, че не получи подкрепата на Джъстин за този необорим аргумент, той опита друг: — Така де. Не е работа на Форин Офис да преценява безопасността на вносните лекарства. От нас се очаква да насърчаваме британската индустрия, а не да разправяме насам-натам, че някаква английска фирма в Африка трови клиентите си. Знаеш как стават тия работи. На нас не ни плащат да бъдем мекушави баби. Ние не убиваме здрави хора, а само такива, които и без това със сигурност ще умрат. Ти знаеш ли случайно каква е смъртността в тая скапана държава? Не че на някого му пука.

В продължение на няколко секунди Джъстин поразсъждава върху валидността на тези аргументи.

— Но и ти беше мекушава баба, Санди — възрази накрая той. — Ти я обичаше. Не помниш ли? Как можа да хвърлиш доклада й в пещта, след като я обичаше? — Гласът му набираше сила сякаш от само себе си. — Как можа да я предадеш, когато тя толкова ти вярваше?

— Бърнард каза, че тя трябва да бъде възпряна — промърмори Удроу, след като крадешком погледна към сенките, за да се убеди, че Джъстин си е все още на мястото пред вратата.

— Е, възпряхте я, няма що!

— Господи, Джъстин! — прошепна Удроу. — Нямах това предвид. Това са съвсем други хора. Нямат нищо общо с моя свят. Или с твоя.

Джъстин сигурно сам се бе уплашил от избухването си, понеже, когато заговори отново, тонът му беше равен, като на разочарован колега.

— Как би могъл да я възпреш, както се изразяваш, след като ти я обожаваше, Санди? Според писмото ти тя е била твоето спасение от всичко това… — Вероятно бе забравил за момент къде се намира, защото разперените му ръце обгърнаха не жалките изкушения на затвора на Удроу, а стъклените лавици с резбовани дървени фигурки на животни, едва различими на мъждивата светлина на свещта. — Тя беше твоето бягство от всичко, твоят билет към щастието и свободата, или поне в този дух й бе писал. Защо тогава не я подкрепи?

— Съжалявам — прошепна Удроу и сведе поглед, докато Джъстин обмисляше следващия си въпрос.

— Ти какво изгори всъщност? Защо този документ беше такава заплаха за теб и Бърнард Пелегрин?

— Това беше ултиматум.

— До кого?

— До британското правителство.

— Теса е отправила ултиматум до британското правителство? До нашето правителство?

— Да предприеме нещо, в противен случай… Тя се чувстваше длъжна пред нас. Пред теб. По силата на своята преданост. Тя беше съпруга на британски дипломат и бе твърдо решена да постъпи като такава. „Най-лесно е да се заобиколи системата и да се вдигне шум. По-трудно е да се реформира системата отвътре. Аз предпочитам трудния начин.“ Тя ми го каза. Беше си набила в главата, че ние, англичаните, имаме повече доблест, повече добродетелност в нашата държавна система, отколкото която и да било друга нация. Нещо, което явно бе наследила от баща си. Тя твърдеше, че Блум също смята, че англичаните ще се справят с проблема при условие, че играят честно. Ако за Англия залогът е толкова голям, нека се обърнем направо към „Трите пчели“ и КВХ. Без конфронтация. Без мръсни номера. Просто да ги убедим да изтеглят препарата от пазара, докато още не е готов. А ако откажат…

— Тя даваше ли им срок?

— Приемаше, че ще отнеме различно време в зависимост от региона — Южна Америка, Близкия изток, Русия, Индия. Но първата й грижа беше Африка. Искаше доказателства, че до три месеца препаратът ще изчезне от пазара. След това глави щели да хвърчат. Не се бе изразила точно така, но това беше смисълът.

— Това ти предаде ли го в Лондон?

— Да.

— И каква беше реакцията на Лондон?