— Така че можеш да забравиш за Блум, Джъстин, както можеш да забравиш и за Кени Къртис. Заради нито един от двамата не си струва да биеш път повече. — Той продължаваше неумолимо: — Чуй сега друго. Портър Колъридж се бори за твоята кауза в Лондон. И това не е просто строго секретно. Това се изгаря, преди да се прочете. — Джъстин бе изчезнал от полезрението на Гита. Тя се огледа в тъмнината и го зърна зад себе си. — Портър настоява убийството на Теса да се върне за доразследване от първоначалния полицейски екип, а Гридли да бъде обезглавен и главата му да бъде набита на кол до тази на Пелегрин. Той настоява отношенията между Къртис, КВХ и британското правителство да се разследват от междуведомствена комисия, като същевременно подкопава почвата под краката на Санди Удроу. Портър настоява препаратът да бъде оценен от независим екип от експерти, ако има останали такива някъде по света. Открил е нещо, което се нарича Комисия по професионална етика към Световната здравна организация и което според него може да помогне. Ако сега се върнеш в родината,
— Много си любезен — каза Джъстин.
— Боях се, че точно това ще кажеш — отвърна Донъхю. — Лека нощ.
Гита лежеше на леглото си до отворената врата. Тя гледаше в тавана и не знаеше дали да се моли, или да плаче. Беше подозирала, че Блум е мъртъв, но не бе предполагала чак такъв ужасен край. Искаше й се да може да си възвърне простичкия живот в пансиона, вярата, че само божията воля извисява или принизява човека. Една стена я делеше от Джъстин, който седеше на бюрото й в другата стая и пишеше на ръка, защото повече се доверяваше на писалката, отколкото на лаптопа. Самолетът за Локи излиташе от летище Уилсън в седем, следователно той трябваше да излезе от дома й след час. Много й се искаше да сподели остатъка от пътуването му, но знаеше, че това не бе по силите на никого. Тя бе предложила да го откара до летището, но той предпочиташе да си вземе такси от хотел „Серена“.
— Гита? — Джъстин почука на вратата й. Тя му извика „влез“ и стана. — Моля те, изпрати това по пощата — каза той и й подаде дебел плик, адресиран до някаква жена в Милано. — Не ми е интимна приятелка, ако това има значение за теб. Леля е на адвоката ми — той се усмихна с една от редките си усмивки, — а това тук е писмо за Портър Колъридж, до поискване в клуба му. Не използвай дипломатическата поща, ако обичаш. Нито пък куриер, в никакъв случай. Обикновените кенийски пощи са достатъчно надеждни. Неизказано съм ти благодарен за помощта.
При тези думи тя не издържа, хвърли се към Джъстин, обви ръце около шията му и се вкопчи в него, сякаш той беше самият живот. Наложи му се да изчака няколко мига, преди да се освободи нежно от прегръдките й.
23.
Командирът на полета Маккензи и вторият пилот Едсърд седят в пилотската кабина, която е просто една издигната платформа в носовата част на стария бъфало, без врата или каквато и да било преграда между екипажа и товара. На около една стъпка зад платформата нечия грижовна ръка е занитила за металния под ниско викторианско кресло с ръждивокафява дамаска, каквото възрастният иконом в някой английски буржоазен дом би придърпал през зимните вечери, за да постопли уморените си кости край камината. Сега на креслото е седнал Джъстин, на главата си има пилотски слушалки, а върху корема му се кръстосват пластмасови ремъци, напомнящи юздичките, с които майки водят прохождащите си бебета в парка; по слушалките той съсредоточено слуша мъдрата лекция на Маккензи и Едсърд, но понякога ги сваля, за да чува въпросите на младата бяла зимбабвийка на име Джейми, която се е настанила между планина от кафеникави дървени каси, привързани с мрежи за пода. Още в началото на полета Джъстин се опита да й предложи стола си, но Маккензи го спря с едно нетърпящо възражения: „Ти си тук!“ В опашката на самолета клечат шест судански жени в разнообразни пози, издаващи стоицизъм или може би сковаващ ужас. Една от тях повръща в пластмасова кофа, грижливо оставена подръка за целта. Таванът на самолета е облицован с лъскаво сиви плоскости; от жицата под тях се поклащат червени скоби за отваряне на парашути, металните им връхчета потреперват от рева на двигателите. Корпусът на самолета пъшка и роптае като стар боен кон, изкаран от обора за поредната битка, която вече му идва твърде много. От климатична инсталация няма и помен, нито пък от парашути, въпреки скобите. На стената с лющеща се блажна боя е нарисуван червен кръст, който указва, че някъде там има аптечка. Под него, пристегнати със стоманено въже, са наредени в редица метални туби с надпис „Керосин“. Това е същото пътуване, извършено от Теса и Арнолд, и този е същият пилот, който ги е возил. Това е тяхното последно пътуване преди последния им път.
— Значи вие сте приятел на Гита — бе отбелязал Маккензи, когато Сара доведе Джъстин в бунгалото му в Локи и ги остави насаме.
— Да.
— Сара казва, че имате пасаван, издаден от Южносуданското представителство в Найроби, но сте го загубили. Вярно ли е?
— Да.
— Имате ли нещо против, ако погледна паспорта ви?
— Ни най-малко, заповядайте. — Джъстин му подава паспорта на Аткинсън.
— С какво се занимавате, мистър Аткинсън?
— Журналист съм. От лондонския „Дейли Телеграф“. Пиша репортаж за хуманитарните операции на ООН „Суданска връзка“.
— Наистина е жалко, че сте загубили пасавана тъкмо сега, когато нашата операция има такава нужда от разгласяване. От друга страна, би било глупаво да не ви кача заради някаква си хартийка. Имате ли представа къде сте го загубили?
— Боя се, че не.
— Днес превозваме главно каси соево олио. Плюс няколко кашона провизии за момчетата и момичетата, които работят на терена. Основно сухо мляко, ако това ви интересува.
— Интересува ме.
— Имате ли нещо против да прекарате няколко часа на пода на джип, покрит с одеяла?
— Ни най-малко.
— Значи се разбрахме, мистър Аткинсън.
От този момент Маккензи се държи така, сякаш е повярвал на легендата на Джъстин. На борда той надълго и нашироко му обяснява като на журналист механизмите на тази — според него — най-скъпо струваща операция за борба с глада в историята на човечеството. Информацията тече по слушалките на Джъстин на кратки металически откоси, които невинаги успяват да преодолеят грохота на двигателите.
— В Южен Судан има хора с богата, средна и бедна на калории диета, а също и такива без диета — гладуващи. Нашата работа в Локи е да установяваме къде са най-нуждаещите се, мистър Аткинсън. Всеки тон храна, който пускаме отгоре, струва на ООН хиляда и триста долара. При гражданска война първи загиват най-богатите. Това е, защото, ако някой им открадне добитъка, те не могат да се приспособят. Докато за бедните почти няма промяна. За да може да оцелее една общност, земята наоколо трябва да бъде безопасна за засяване. За съжаление безопасните земи по тия места не са много. Бързо ли говоря?
— Не, добре говорите, благодаря ви.
— И така, Локи прави оценка на засетите площи и се опитва да предвиди къде ще възникне глад. Тъкмо сега сме в навечерието на нов глад. Но тоя път ние сме изчислили времето много точно. Ако им пуснем храните, когато се готвят да жънат, объркваме им икономиката. Ако ги пуснем прекалено късно, започват да измират. Между другото, единственият начин е по въздуха. Ако пратим храните по шосе, обикновено ги крадат, и то най-често самите шофьори.
— Аха. Разбирам. Добре.
— Не желаете ли да си водите бележки?
