Ако сте журналист, дръжте се като такъв — това се опитва да му каже оня. Джъстин отваря бележника си и Едсърд поема нататък. Темата на лекцията му са охраната и сигурността.

— В станциите за раздаване на храни има четири степени на охранителна ситуация. Четвърта степен означава: висока опасност, отменяме операцията. Трета степен — повишено внимание. Втора степен — нормално внимание. В Южен Судан първа степен няма. Ясно?

— Ясно. Разбрах.

Маккензи го сменя.

— Когато пристигнем в станцията, наблюдателят ни докладва за степента на опасност. При извънредни ситуации действаме според инструкциите му. Станцията, която ще посетим днес, се намира на територия, номинално контролирана от генерал Гаранг — същия, който ви е издал загубения пасаван. Но тази територия е подложена на редовни атаки от племената на север, а също и от съперничещи с тях банди от юг. Но не си мислете, че враждата е само между севера и юга. Враждуващите банди се прегрупират за една нощ и по-скоро се бият помежду си, отколкото с общи сили срещу мюсюлманите. Следите ли ми мисълта?

— Напълно.

— Самата държава Судан е плод на фантазията на колониалния картограф. На юг е Африка, зелени поля, петрол и анимисти, които вярват, че и камъните имат душа. На север — Арабия, пясъци и банди мюсюлмани екстремисти, които искат да наложат шериата. Знаете ли какво е това?

— Приблизително — казва Джъстин, който в предишния си живот бе писал трудове за ислямския религиозен закон.

— В резултат са налице всички условия за практически постоянен глад. Това, което не може да постигне сушата, го постига гражданската война и обратното. Но законното правителство все още е в Хартум. Така че каквито и съглашения да постигне ООН на юг, при всички случаи трябва да отдаде дължимото на Хартум. На практика тук става въпрос за един уникален тристранен пакт между ООН, ония типове в Хартум и метежниците, на които те скъсват задниците от бой. Следите ли ми мисълта?

— Отиваме в Седми лагер! — вика в ухото му Джейми, бялата зимбабвийка, приклекнала грациозно до него с кафявите си джинси и камуфлажна шапка и събрала ръцете си в шепи около ухото му.

Джъстин кима.

— Сега в Седми е най-горещо. Една моя приятелка попаднала там преди две седмици точно по време на бойна тревога четвърта степен. Единайсет часа газила през блатата, после още шест часа чакала без гащи да дойде самолетът да я вземе!

— Къде са й били гащите? — пита Джъстин.

— Сами си ги свалят. И мъже, и жени. Иначе всичко им се протърква. Мокър, горещ конопен плат — представяте ли си? Направо не се издържа! — Тя спира за малко, после отново обгръща с длани ухото му. — Когато чуете добитък да напуска дадено село, бягайте далеч! Когато жените напускат след добитъка, бягайте още по-далеч. Веднъж един колега бягал в продължение на четиринайсет часа без вода. Отслабнал с четири килограма. Карабино бил по петите му.

— Кой е Карабино?

— Беше добър човек, преди да се присъедини към северняците. Сега ни се извини и се върна при нас. Никой не го пита къде е бил. Вие за пръв път ли сте по тия места? — Той кима с глава. — Вижте какво, статистически не би трябвало да ви заплашва опасност. Не се бойте. А и Брант е голям образ.

— Кой е Брант?

— Наблюдателят в Седми лагер. Голям симпатяга. Всички го обичат. Смахнат колкото си щеш. Божи човек.

— Откъде е?

Тя вдига рамене.

— Той твърди, че е мелез, изоставен от своите като всички останали. При нас никой няма минало. Това е неписаното правило.

— От колко време е там? — крещи Джъстин и трябва да повтори, защото ревът на моторите заглушава гласа му.

— От шест месеца, мисля. Шест месеца нон стоп на терена е практически един цял човешки живот, повярвайте ми. Той отказва да слезе до Локи дори за два дни почивка! — укорително завършва тя и се отпуска назад сред кашоните, изтощена от викане.

Джъстин разкопчава коланите си и отива до прозореца. Това е същото пътуване, което предприе ти. Същите обяснения, които си изслушала. Същата гледка, която си видяла. Под него се простират смарагдовите мочурища на Нил, замъглени от жегата, пронизани тук-там с черни петна вода. На по-високите места има заграждения с добитък.

— Местните никога не ни казват точно колко добитък имат. — Джейми стои изправена до него и му крещи в ухото. — Работата на наблюдателя е да установи това. Козите и овцете се държат в центъра на заграждението, кравите най-отвън, а до тях телетата. Кучетата се пускат при кравите. Нощем изгарят кравешкия тор в огнищата на къщичките си. Така прогонват хищници, топлят кравите, а в добавка си докарват една прекрасна кашлица. Понякога затварят и жените, и децата при добитъка! Момичетата се хранят, общо взето, прилично в Судан. Ако са добре охранени, родителите получават по-добра цена, когато ги омъжат. — Тя се потупва усмихнато по корема. — Един мъж има толкова жени, колкото може да си позволи. Знаете ли какъв невероятен танц имат… честна дума! — Тя слага ръка пред устата си и избухва в смях.

— Вие наблюдател ли сте?

— Помощничка.

— Как ви взеха на работа?

— Просто отидох в съответния бар в Найроби. Да ви кажа ли една гатанка?

— Разбира се.

— Ние сега пускаме зърно тук, нали?

— Да.

— Поради войната между севера и юга, нали?

— Е, и?

— Голямата част от зърното, което пускаме, се отглежда в Северен Судан. Останалото идва от излишъците в Съединените щати. Пресметнете сам. С парите на хуманитарните агенции се купува зърно от Хартум. Със същите пари Хартум купува оръжие, за да се бие срещу юга. Самолетите, които пускат зърното, излитат от същото летище, както и самолетите на Хартум, които бомбардират селата в Южен Судан.

— Е, и къде е гатанката?

— Как така ООН финансира бомбардировките в Южен Судан и едновременно с това храни жертвите?

— Тук съм пас.

— След лагера ще се връщате ли в Локи? — пита го тя. Джъстин поклаща глава. — Жалко — казва тя и му намига.

Джейми се връща в гнездото си между кашоните със соево олио. Джъстин остава до прозореца и наблюдава как сянката на самолета пробягва по мочурищата. Хоризонтът не се вижда. На известно разстояние земята под тях се слива с маранята, а светлината, която струи през прозореца, все повече се оцветява в бледо мораво. „Можем да летим цял живот — казва й той — и пак няма да стигнем до ръба на земята.“ Без предупреждение самолетът започва да се снижава. Мочурищата стават кафяви, над водата се подава твърда почва. Появяват се отделни дървета като големи зелени карфиоли; сянката на самолета се блъска в тях и ги прегазва. Едсърд държи щурвала, докато капитан Маккензи разучава рекламна брошура за туристическа екипировка. Той се обръща към Джъстин и вдига окуражително палец. Джъстин се връща на креслото, закопчава коланите и поглежда часовника си. Полетът продължава вече три часа. Едсърд рязко завива, самолетът се накланя; кутии с тоалетна хартия, спрей против насекоми и кашони с шоколад се понасят по металния под и се спират в подножието на пилотската платформа пред краката на Джъстин. Самолетът сочи с крилото си към групичка колиби с тръстикови покриви. Ушите на Джъстин бучат от електростатичния шум в слушалките. Сред какофонията различава дрезгав глас с германски акцент, който предава данни за обстановката на земята. Чуват се думите „твърда и гладка“, явно става въпрос за