От другата му страна Джейми избухва в гърлен смях, който бързо заразява момичетата около нея. Смехът още не е заглъхнал, когато откъм другата страна на пистата от три страни започват да прииждат в колони жени. Всички са много високи, ръст от метър и осемдесет изобщо не е изключение; сигурно са от суданското племе динка. Вървят с грациозната африканска походка, за която мечтае всяка начинаеща манекенка по модните подиуми. Повечето са с разголени гърди, други са облечени със строги басмени рокли, ревниво прикриващи деколтетата им. Очите им безстрастно са приковани в дажбените чували пред тях. Те разговарят тихо и доверително помежду си. Всяка колона жени се движи към точно определена цел. Всяка помощник-наблюдателка познава клиентите си. Джъстин поглежда крадешком Лорбиър, докато жените си казват подред имената, после всяка хваща по един чувал, подхвърля го нагоре и внимателно го закрепва на главата си. И вижда как очите на Лорбиър се изпълват с трагично неверие, сякаш той е виновникът за тяхната злочеста участ, а не за тяхното спасение.
— Нещо не е наред ли? — пита Джъстин.
— Жените, приятел, те са единствената надежда на Африка — отвръща шепнешком Лорбиър, без да откъсва поглед от тях. Дали не вижда Уанза? И всички останали Уанзи? Малките му воднисти очички надничат гузно изпод тъмната сянка на широкополата шапка. — Запиши си го това, приятел. Ние даваме храна само на жените. На мъжете им нямаме вяра за пет пари. Тези идиоти отиват право на пазара и продават всичко. Или карат жените си да варят ракия от зърното. С парите си купуват цигари, оръжие, момичета. Мъжете са едни тъпи безделници. Докато жените въртят къщата, мъжете ходят да се трепят помежду си. Цяла Африка е една огромна битка между половете, приятел. Само жените служат на бога по тия места. Запиши си го това.
Джъстин покорно си записва каквото му диктуват. От това няма нужда, защото същото послание го е чувал безброй пъти от Теса. Жените се изнизват безшумно между дърветата. Гузни кучета събират с език от земята разпилените зърна.
Джейми и другите помощнички са се пръснали. С дългата си тояга и кафявата широкопола шапка Лорбиър прилича на някакъв духовен пастир, докато отвежда Джъстин далеч от селцето отвъд пистата, към синкавата линия на гората. Една дузина полуголи деца се боричкат кой да ходи по петите му. Те се пресягат да хванат великия човек за ръката. Всяко стиска по един пръст и увисва на него, крещейки и ритайки с крака във въздуха като танцуващ горски дух.
— Тези деца си мислят, че са лъвчета — снизходително споделя Лорбиър, докато децата го теглят за ръцете и крещят в надпревара. — Миналата неделя имахме час по вероучение и тия лъвчета толкова бързо излапаха пророк Даниил, че сам господ не можа да го спаси. Казвам им: не, дайте на господ възможност да спаси Даниила! Така е според Библията. А те разправят, че лъвовете били изгладнели и не можели да чакат. Нека първо да изядат Даниил, пък после господ ще го спаси с магия. Иначе, викат, лъвовете щели да загинат от глад.
Двамата приближават една редица правоъгълни заслони откъм отдалечения край на пистата. Към всеки заслон има по една паянтова пристройка като конска ясла. Всяка ясла представлява един миниатюрен ад за неизлечимо болните, недъгавите, умиращите от жажда и от обезводняване. Прегърбени жени, стоически взиращи се в коремите си в няма агония. Покрити с мухи деца, които нямат сили дори да плачат. Старци, изпаднали в кома от непрекъснато повръщане и диария. Обръгнали на всичко лекари и фелдшери правят невъзможното, за да предумат и подмамят пациентите си да се подредят в някакво подобие на редица. Срамежливи момичета чакат на дълга опашка, подбутват се, шушукат и се кискат нервно. Двама хлапаци са вкопчени в яростна схватка на земята, докато по-голямо момче ги налага с тояга.
Следвани на известна дистанция от Артър и свитата му, Лорбиър и Джъстин достигат до покрития със слама диспансер, който отдалеч напомня на почетната трибуна на английско игрище за крикет. Търпеливо проправяйки си път през тълпата от блъскащи се свадливи пациенти, Лорбиър повежда Джъстин към стоманена решетка, охранявана от двама яки африканци по тениски с емблемата на „Лекари без граници“. Решетката се отваря, Лорбиър се шмугва вътре, сваля шапката и повлича Джъстин след себе си. Бяла фелдшерка и три местни асистентки мерят и смесват нещо зад дървен тезгях. Обстановката издава постоянна припряност, която всеки миг може да прерасне в анархия. Като забелязва Лорбиър, фелдшерката вдига глава и му се ухилва.
— Здрасти, Брант. Кой е този красавец? — пита тя с накъсан шотландски акцент.
— Хелън, запознай се с Питър. Той е журналист и ще разкаже на целия свят какви лениви безделници сте всички тук.
— Здрасти, Питър.
— Здрасти.
— Хелън е медицинска сестра от Глазгоу.
Покрай стените върху дълги рафтове са натрупани до тавана разноцветни кутии и стъкленици. Джъстин ги оглежда уж от обикновено журналистическо любопитство, докато всъщност погледът му търси познатата черно-червена кутийка с логото с трите весели златни пчелички. Кутийката обаче не се вижда никъде по рафтовете. Лорбиър застава в тържествена поза пред една витрина, готов за поредната лекция. Фелдшерката и асистентките й разменят многозначителни усмивки: хайде, почна се пак. Лорбиър държи в ръката си голяма стъкленица, пълна догоре със зелени таблетки.
— Питър — започва той тържествено, — сега искам да те запозная с другата страна от живота в Африка.
Дали всеки път казва едно и също? На всеки посетител? Дали това е неговият ежедневен акт на покаяние? Дали бе издекламирал същото и на Теса?
— Осемдесет процента от всички болни от СПИН в света се намират в Африка. И то по най-предпазливи оценки. Три четвърти от тях нямат достъп до каквото и да било медикаментозно лечение. Затова трябва да сме благодарни на фармацевтичните компании и на техните слуги от Държавния департамент на САЩ, които заплашват със санкции всяка страна, дръзнала да произведе своя евтина версия на патентованите препарати против СПИН. Чаткаш ли? Водиш ли си записки?
Джъстин му кима насърчително.
— Продължавайте.
— Таблетките в тази стъкленица струват по двайсет долара едната в Найроби, по шест в Ню Йорк и по осемнайсет в Манила. Всеки момент Индия ще произведе своя версия на същото лекарство, която ще струва по шейсет цента таблетката. Не е необходимо да говорим за разходите за изследователската и развойната дейност. Фармацевтичните компании са ги отписали още преди десет години, а и парите им за развойна дейност идват главно от държавни субсидии, така че това са чисти дивотии. Тук става дума за един аморален монопол, чиято цена се изчислява в човешки живот. Чат ли си? — Лорбиър познава експонатите си наизуст, така че не му е нужно да ги търси. Той връща стъкленицата на рафта и със същото движение грабва голяма черно-бяла кутия. — Тия мръсници продават едно и също лекарство вече трийсет години. И какво е то? Препарат против малария. А знаеш ли, Питър, защо е отпреди трийсет години? Защото, ако един ден в Ню Йорк някой се разболее от малария, лекарството да му е подръка! — Той вдига друга кутия. Ръцете, както и гласът му треперят от благочестиво възмущение. — Една щедра и човеколюбива фармацевтична фирма от Ню Джърси е принесла този свой продукт в дар на гладуващите народи по света, нали разбираш? Фармацевтичните компании искат да ги обичаме. Ако не се чувстват достатъчно обичани, започват да се плашат и стават нещастни.
— А защо й е на въпросната фармацевтична компания да ни дарява това лекарство? Веднага ще ти кажа. Защото междувременно са произвели по-добро. Старото е вече излишно и само заема място в складовете. Та те даряват старото лекарство, чийто срок на годност изтича след шест месеца, на Африка, като при това данъчните власти им опрощават няколко милиона долара в отплата за щедростта. Освен това си спестяват още пари от складови наеми, плюс цената на унищожаването на препарати с изтекъл срок, които не могат да продадат. На всичко отгоре хората ги гледат и си казват: какви благодетели! Дори и акционерите им си казват същото. — Той обръща кутията и намръщено се зачита в нещо на дъното й. — Тази пратка престоя три месеца на митницата в Найроби, докато митничарите чакаха някой да им даде рушвет. През последните години същата фирма е изпращала в Африка препарати против оплешивяване,
