ръце. Тази пантомима би трябвало да изобразява мултинационалния човек, явил се пред Създателя си в деня на Страшния съд. — „Не бях аз, господи. Аз само изпълнявах заповеди. Заповедите на бога Печалба.“ Този мултинационален човек е същият, който първо те привиква към цигарите, а после ти продава лекарство против рак, за което нямаш пари да си го купиш.

„Той е и същият, който продава неодобрени лекарства, който претупва клиничните изпитания и използва прокълнатите по света като опитни зайчета.“

— Искаш ли кафе?

— С удоволствие бих пийнал. Благодаря.

Лорбиър скача на крака, грабва чашата за супа на Джъстин и я изплаква с гореща вода от термоса като подготовка към наливането на кафето. Ризата му е залепнала от пот на гърба, под мокрия плат се тресат дебели гънки сланина. През цялото време той не спира да говори. Развил е фобия към тишината.

— Момчетата в Локи казаха ли ти за влака, Питър? — изревава той, докато подсушава чашата със салфетка, измъкната от найлонов плик за боклук до него. — За тоя скапан влак, дето слиза на юг с човешки ход три пъти в годината?

— Боя се, че не.

— Той се движи по старата железопътна линия, строена от вас, англичаните, нали така? Охраняват го кръвожадни северняци на коне. Като в едновремешните филми. Та този влак кара провизии от север на юг за всички гарнизони на войските на Хартум. Чат ли си?

— Да.

„Защо се поти така? Защо очите му са толкова уплашени и търсещи? Какви тайни сравнения прави между този арабски влак и собствените си грехове?“

— Страшна работа, приятел! Този влак. Сега е заседнал някъде между Ариат и Авейл, на два дни път оттук. Да се молим на бога реката да не спада, тогава може би ония копелета няма да дойдат насам. Където идат, зад тях остава пустош, истината ти казвам! Убиват всичко живо по пътя си. Никой не може да им се опре. Прекалено силни са.

— За кои точно копелета става дума, Брант? — пита Джъстин, докато драска в бележника си. — Боя се, че загубих нишката.

— За кръвожадните конници, приятел! Да не мислиш, че им се плаща, задето охраняват влака? Нито цент, приятел. Нито драхма. Правят го без пари, ей тъй, от добро сърце! Единствената им награда е да ги оставят да изнасилват и убиват всичко живо по пътя си. Където минат, трева не никне. Отвличат в робство момчета и момичета, откарват ги със същия влак, когато се изпразни на връщане. А каквото не могат да отнесат със себе си, го опожаряват.

— Аха. Сега разбрах.

Но влакът не е достатъчен за Лорбиър. Нищо не е достатъчно, ако след него настава тишина, а в тишината може да му бъдат зададени въпроси, които той не иска да чуе. Уплашените му очички вече трескаво търсят тема за продължение.

— А за самолета казаха ли ти? Руски самолет, приятел, по-стар от Ноевия ковчег, базата му е в Джуба. Е, това е страхотна история, приятел!

— Боя се, че нито за влака, нито за самолета са ми разказвали. Нали ви казах, нямаха време за брифинг.

И Джъстин отново зачаква послушно, с молив в ръка, да чуе страхотната история за руския самолет, дето базата му е в Джуба.

— Ония смахнати мюсюлмани в Джуба правят едни бомби като топовни гюлета. Качват ги значи на самолета и ги пускат отгоре, ей така, направо ги търкалят по пода и ги хвърлят върху християнските села. „На ви, християни! Много ви здраве от вашите мюсюлмански братя!“ Ама те вършат добра работа, ще знаеш. Пък и ония типове са се научили да се целят много точно. Няма грешка! А и бомбите са толкова избухливи, че екипажът на самолета не каца в Джуба, докато не изхвърли и последната.

Радиостанцията обявява пристигането на поредния бъфало. Най-напред се чува лаконичният глас на диспечера от Локи, после командирът на полета се обажда от въздуха, за да установи контакт. Сгърбена пред микрофона, Джейми обещава хубаво време, твърда писта и спокойна обстановка без заплахи за сигурността. Вечерялите припряно се разотиват, но Лорбиър остава на мястото си. Джъстин затваря бележника си и под втренчения поглед на Лорбиър го прибира в джоба на ризата, до писалките и очилата за четене.

— Е, Брант, козята яхния беше чудесна. Сега имам няколко по-конкретни въпроса, ако нямате нищо против. Има ли къде да поседнем за един час, без да ни прекъсват?

Като осъден на смърт, който е принуден сам да намери пътя към мястото на екзекуцията си, Лорбиър повежда Джъстин по утъпканата трева, върху която безразборно са опънати палатки и въжета за пране. На известно разстояние от тях се издига палатка с формата на конус. С шапка в ръка, Лорбиър отмята платнището на входа и с отблъскващо угодническа усмивка пропуска Джъстин да влезе пръв. Джъстин се навежда, за миг погледите им се срещат и той вижда в очите на Лорбиър същото изражение, което вече е видял на масата в бунгалото — изражението на човек, ужасен от това, което си забранява да види.

Въздухът в палатката е кисел, сгъстен и непоносимо горещ; мирише на гниеща трева и захабени дрехи, които никакво пране не може вече да изчисти. Има един дървен стол, но за да го освободи за сядане, Лорбиър трябва да намери място на лютеранска Библия, едно томче със стихове на Хайне, мъхеста пижама като за бебе и авариен комплект в раница за наблюдател, който съдържа малка радиостанция и сигнално фенерче. Когато столът е свободен, Лорбиър го предлага на Джъстин, а самият той присяда на ръба на походното легло и подпира главата си с ръце; потният му гръб се тресе, докато чака Джъстин да заговори.

— Моят вестник се интересува от историята на едно спорно ново лекарство против туберкулоза на име „Дипракса“, произвеждано от „Карел, Вита и Хъдсън“ и разпространявано на територията на Африка от фирмата „Трите пчели“. Не го забелязах по вашите рафтове. Освен това моят вестник смята, че истинското ви име е Маркъс Лорбиър и че вие сте добрата фея, пуснала този препарат на пазара.

Нищо по Лорбиър не трепва. Мокрият гръб, рижаво златистата коса, сгърбените му рамене остават неподвижни в уплашената тишина, която настъпва след думите на Джъстин.

— Както сигурно сам знаете, напоследък се вдига много шум относно страничните ефекти от „Дипракса“ — продължава Джъстин, след като обръща страниците на бележника си и прави съответната справка. — КВХ и „Трите пчели“ не могат вечно да опазят всичко в тайна. За вас самия би било изгодно да разкажете вашата версия преди останалите.

И от двамата се лее пот, и двамата са жертви на едно и също страдание. Жегата в палатката е толкова приспивна, че Джъстин се бои да не би и двамата да се разболеят едновременно от сънна болест и да заспят един до друг. Лорбиър става и крачи нервно из палатката като звяр в клетка. Също като мен, докато бях затворник на долния етаж у Глория, мисли си Джъстин, докато наблюдава как неговият пленник се спира и стреснато вижда образа си в едно тенекиено огледалце или пък се съветва с дървения кръст, закачен на платното над леглото му.

— Боже милостиви! Как ме откри бе, приятел?

— С питане. И с малко късмет.

— Ами, късмет! Не ме будалкай, приятел. За кого работиш?

Продължава да крачи. Тръсва глава, за да паднат капките пот от челото му. Обръща се внезапно, сякаш се бои, че Джъстин го следва по петите. Гледа го с подозрение и укор.

— Аз съм на свободна практика — казва Джъстин.

— Как ли пък не, приятел! Купувал съм журналисти като теб! Знам ви аз на вас номерата. Кой ти плаща?

— Никой.

— КВХ? Къртис? Аз им спечелих много пари, по дяволите!

— А също и те на теб, не е ли така? Според моя вестник ти притежаваш една трета от четирийсет и