Лорбиър сега го гледа право в лицето, сякаш вижда ангела на смъртта, който е дошъл да го отведе към Страшния съд.

— Божичко, приятел! Ти си оня! Съпругът. Куейл!

От майсторски дирижираните клюки по коридорите на Уайтхол и Уестминстър, от повтаряните до втръсване заучени реплики и монтирани кадри по телевизията, от безплодните мозъци на журналистите, чиято любознателност и изследователски нюх не стигат по-далеч от срока за предаване на материала или от следващия безплатен обяд, може да се оформи една приблизителна картина на събитията, съставляващи този кратък миг от човешката история.

Официалното повишение на мистър Александър Удроу en poste — противно на установената практика — до длъжността върховен комисар на Британската мисия в Найроби предизвика вълна на тихо удовлетворение сред бялата общност в кенийската столица и бе посрещнато с възторг от африканската преса. „Тихият стълб на разбирателството“ — гласеше подзаглавието на трета страница в „Найроби Стандарт“, а Глория бе описана като „свеж повей, който ще издуха последните паяжини на британския колониализъм“.

За внезапното изчезване на Портър Колъридж в катакомбите на официален Уайтхол се говореше малко, но се намекваше много. Предшественикът на Удроу бил „загубил всякакъв досег със съвременна Кения“, като „антагонизирал и най-усърдните министри в кабинета с постоянните си проповеди против корупцията“. Появи се дори предположение, което — напълно уместно — никой не си даде труд да потвърди или отрече, че самият той бил станал жертва на порока, който толкова яростно бе громил.

Слуховете, че Колъридж бил „изправен пред дисциплинарна комисия в Уайтхол“ и приканен да обясни „някои смущаващи обстоятелства, възникнали по време на неговия мандат“, бяха отхвърлени като спекулация, но не и опровергани от говорителя на Британската мисия — същия, който ги бе пуснал. „Портър беше завършен интелектуалец и човек с принципи. Би било несправедливо да отричаме многобройните му достойнства“ — заяви Милдрен пред група доверени журналисти в неофициалния некролог на своя още жив бивш шеф, а те с готовност прочетоха останалото между редовете.

„Сър Бърнард Пелегрин, повелителят на Африка във Форин Офис — научи още незаинтересованата публика, — е поискал да излезе преждевременно в пенсия, за да поеме новия си пост във висшето ръководство на мултинационалния фармацевтичен гигант «Карел, Вита и Хъдсън» със седалища в Базел, Ванкувър и Сиатъл, а отскоро и в Лондон, където сър Бърнард, благодарение на своите «доказани неведнъж умения за работа с хората», щял да допринесе най-много за по-нататъшното издигане на фирмата. Пищният банкет в чест на изпращането на Пелегрин от Форин Офис бе уважен от цяла плеяда посланици на африкански държави, акредитирани към двора на Сейнт Джеймс, и техните съпруги. В своята остроумна реч посланикът на Южна Африка посочи, че сър Бърнард и лейди Пелегрин може да не са спечелили турнира в Уимбълдън, но със сигурност са спечелили сърцата на много африканци.

Врагове и приятели посрещнаха с удивление зрелищното възкресение на този «съвременен Худини на лондонското Сити», сър Кенет Къртис. Само едно малцинство от Касандри продължи да пророкува, че завръщането на Кени е просто оптическа илюзия и че раздробяването на фирмата «Трите пчели» е жесток удар под пояса, от който той никога няма да се съвземе. Тези кресливи гласове бяха безсилни да предотвратят издигането на великия популист до пожизнено място в Камарата на лордовете, където по негово настояване му бе присъдена титлата лорд на Найроби и Спенимур, по името на неговото скромно родно село. Дори най-яростните критици на лорд Къртис от Флийт Стрийт бяха принудени да признаят, че хермелиновата наметка много отива на стария дявол.

Рубриката «Лондонски дневник» в «Ивнинг Стандарт» описа в забавни подробности отдавна очакваното излизане в пенсия на неподкупния борец с престъпността, помощник-комисаря Франк Гридли от Скотланд Ярд, «известен в лондонския подземен свят с галеното име Франкенщайн». В действителност размерът на пенсията му бе последното нещо, което го вълнуваше. Една от водещите охранителни фирми на Лондон го очакваше да се завърне със съпругата си от заслужен двуседмичен отдих в Майорка, за да го грабне още от летището.

За сметка на това отстраняването на двамата следователи Роб и Лесли от полицейска служба не бе споменато в нито едно печатно издание, макар запознати със случая да отбелязваха, че едно от последните действия на Гридли като служител на Скотланд Ярд било да настоява за подрязване на крилата на тази «нова порода безогледни кариеристи», които петнят доброто име на полицията.

Гита Пиърсън — друга безогледна кариеристка — отново се провали в усилията си да бъде приета на държавна служба в британската дипломация. Макар нейният бал от положените изпити да беше между добър и отличен, някои поверителни сведения от Британската мисия в Найроби даваха основание за безпокойство. С мотивировката, че тя «твърде лесно се поддава на емоции», от отдел «Кадри» я посъветваха да изчака още две години, преди отново да подаде молба за приемен изпит. Подчертано бе, че смесеният й етнически произход в никакъв случай няма отношение към отказа.

От друга страна, около злощастния край на Джъстин Куейл нямаше никакви въпросителни. С помрачено от скръб съзнание той бе посегнал на живота си на същото място, където неговата възлюбена съпруга Теса бе загубила своя само преди няколко седмици. Трагичното помрачение на разсъдъка му бе станало публична тайна между онези, които се чувстваха отговорни за неговото благополучие. Работодателите на Джъстин в Лондон бяха готови на всякакви крайни мерки, освен може би да го поставят под домашен арест, само и само да го спасят от него самия. Новината, че неговият доверен приятел Арнолд Блум се бе оказал действителният убиец на жена му, окончателно го бе довършила. Следите от системни охлузвания и кръвонасядане по корема и хълбоците му бяха зловещо доказателство за подозренията на малка група негови приближени, че в последните дни от живота си в пристъп на пълно умопомрачение Джъстин се бе самобичувал заради своята непредпазливост. Как бе успял да се сдобие с фаталното оръжие — револвер .38 калибър в отлично състояние с пет неизстреляни куршума с кух връх в барабана, — си остана загадка, която едва ли някога щеше да бъде разрешена. Един богат и отчаян мъж, решен на всяка цена да се самоунищожи, винаги ще намери начин да го стори. Той бе намерил последен покой в гробището Лангата в Найроби и там, както отбеляза с одобрение пресата, отново се бе събрал със семейството си.

Правителството на Великобритания е вечно, макар толкова различни политици да гастролират в него като някакви кабаретни танцьорки. Сега това правителство за пореден път бе изпълнило с чест дълга си, освен може би в една дребна, но дразнеща подробност: имаше основания да се вярва, че през последните седмици от живота си Джъстин Куейл бе съставял някаква «черна книга», в която уж се доказвало, че Теса и Блум били убити, понеже знаели твърде много за злодеянията на една от най-престижните фармацевтични компании в света, която засега оставала неназована. Някакъв малко известен адвокат от италиански произход — при това роднина на починалата — бе проявил инициатива и с парите на своите покойни клиенти бе наел услугите на един професионален размирник, прикриващ се зад маската на специалист по връзки с обществеността. Същият нещастен адвокат се бе съюзил с една лондонска кантора, чиито юристи бяха поне толкова известни с безочливата си агресивност, колкото и с астрономическите си хонорари. От името на потърпевшата компания техните правни съветници от почтената адвокатска кантора «Оуки, Оуки и Фармлоу» оспориха правомерността на използването на средства на починало лице за водене на персонални вендети, но без успех. Те трябваше да се задоволят със заплахата да съдят всяко печатно издание, дръзнало да разгласи случая.

Въпреки това някои медии поместиха откъслечна информация, която стана повод за всевъзможни слухове и тълкувания. Помолен за коментар, Скотланд Ярд обяви публикувания материал за «напълно неоснователен и достоен за съжаление», макар да отказа да сезира Кралската прокуратура по случая. Но