на лодката си или от устата на друг лодкар, или от някого на брега, за да си тръгне противно на принципите си, противно на вдъхващото си доверие лице, по средата на една работа, за която дори не му бе платено? Или може би Маркъс Лорбиър, този неизлечим Юда, се бе застраховал още веднъж пред приятелите си в бизнеса? Джъстин още разсъждаваше по последната възможност, когато чу шум от друг двигател, този път откъм шосето. Вече се стъмваше, така че би било разумно една преминаваща кола да включи поне габаритите си, но тази кола — ако това беше кола — не бе сторила това, което доста го озадачи.

Хрумна му — понеже колата се движеше бавно като охлюв, — че може да е Хам, който както винаги кара с десет километра под разрешената скорост и сега е дошъл да му съобщи, че писмата му са пристигнали благополучно при онази ужасна леля в Милано и че несправедливостта, извършена по отношение на Теса, много скоро ще бъде поправена в съответствие с нейната твърда, нееднократно заявена убеденост, че системата е в състояние сама да се реформира отвътре. После си каза: това въобще не е кола, аз се заблуждавам. Това е малък самолет. Звукът изведнъж утихна, което го убеди, че всичко от самото начало е било илюзия — че му се е счул джипът на Теса например и че всеки миг джипът ще спре и тя ще се появи горе, на ръба на шосето, като този път и двете туристически обувки „Мефисто“ ще бъдат на краката й, и ще изтича по склона да го поздрави, че е взел нейната кауза в свои ръце. Но това не беше джипът на Теса, нито пък беше кола на негов познат. Той различи силуета на превозно средство с удължено шаси — по-скоро пикап, тъмносин или тъмнозелен на цвят, трудно беше да се каже в сгъстяващия се сумрак; пикапът стоеше точно на мястото, където преди миг бе зърнал Теса. И макар да бе очаквал нещо такова още от мига, когато се бе върнал в Найроби — дори го бе желал в известен смисъл, заради което и бе отхвърлил предупрежденията на Донъхю като излишни, — сега при вида на пикапа той изпита странно тържество, едва ли не усещане за изпълнена мисия. Той вече се бе срещнал с всички ония, които я бяха предали — Пелегрин, Удроу, Лорбиър. Бе пренаписал от нейно име отхвърления й меморандум — наистина в непълен вид, но това бе неизбежно. А сега, по всяка вероятност му предстоеше да сподели и последната й тайна.

Зад първия пикап спря втори. Той чу леки стъпки и различи бързо движещи се сенки на яки мъже по анцузи, които подтичваха приведени. Отпред се чу изсвирване; зад гърба му някой изсвири в отговор. Стори му се, а може би беше истина, че до него достига дим от цигара „Спортсман“. Внезапно притъмня напълно, наоколо светнаха фенерчета, най-яркото от които го откри и задържа в лъча си.

И тогава той чу звук от подметки, които се плъзнаха надолу по бялата скала.

Длъжен съм да уточня, че нито едно от лицата, описани в тази книга, няма нищо общо с доблестните служители на Британската мисия в Найроби, които нямам честта да познавам, с изключение на върховния комисар, който обаче не се казва Портър Колъридж и не е използван за прототип на моя герой. Нещо повече, не съм сигурен, че към въпросната мисия изобщо съществува длъжност началник на Политическия отдел; този пост е все по-рядка останка от миналото в нашите посолства по света, така че бедният Санди Удроу няма за прототип действително лице.

Тъй като не желая да се забърквам ненужно в съдебни дела, искам изрично да подчертая, че с едно- единствено изключение — обичания от всички добряк Волфганг от „Оазис“ — нито един от героите и институциите, описани в романа — нито Пелегрин, Ландсбъри, Крик или Къртис, нито „Трите пчели“ или КВХ, — няма никаква връзка с действителността.

Препаратът „Дипракса“ е изцяло измислен; нещо повече — доколкото ми е известно, никога на африканския или на който и да било друг пазар по света не са се предлагали чудодейни средства против туберкулоза. С което далеч не искам да кажа, че във фармацевтичната джунгла не се случват неща, в сравнение с които описаната тук история направо прилича на детска игра.

Дължа благодарност на много хора, които ми помогнаха за тази книга. Някои от тях не възразяват да спомена имената им, други — по разбираеми причини — държат да ги запазя в тайна.

На Тед Юни, дългогодишен наблюдател за Африка, който за пръв път отвори очите ми за фармацевтичния произвол.

На Дейвид Милър, лекар с богат опит от Третия свят, който ми посочи туберкулозата като бъдещ световен проблем и ме посвети в методите за корумпиране на медици от фармацевтичните гиганти.

На д-р Питър Фосет от лондонския Институт по хигиена и тропическа медицина, за безценната консултация и съвети.

На Артър, син на покойния ми американски издател Джак Гейган, който ми разказа потресаващи истории от времето, когато е представлявал фармацевтични компании в Москва и Източна Европа.

На Даниъл Бърман от „Лекари без граници“ в Женева за безценната информация.

На „Буко Фарма-Кампан“ със седалище в Билефелд (да не се бърка с „Хипо“) — независима група от квалифицирани и почтени хора, разобличаващи порочните практики на фармацевтичната индустрия, особено в Третия свят. Ако ви обхване внезапна щедрост, изпратете им малко дарение; тяхното оцеляване е важно в днешно време, когато медицинските становища системно се купуват с пари.

На д-р Пол Хейкок, ветеран от фармацевтичната индустрия, и Тони Алън, дългогодишен специалист по Африка и фармацевтичен консултант, които безкористно споделяха с мен знанията, съветите и чувството си за хумор, като великодушно търпяха моите заяждания с професиите им.

На неколцина прекрасни професионалисти от ООН, които изобщо не подозираха причината за моя интерес; въпреки това се въздържам да ги назова.

Колкото и да ми е мъчно, няма да назова и хората, които ми помагаха в Кения. Междувременно научих за смъртта на Джон Кайзер, свещеник от Минесота, работил трийсет и шест години в Кения. Непримирим критик на линията на кенийското правителство в областта на човешките права, той е бил намерен край езерото Найваша, прострелян в главата. Подобни „нещастни случаи“ не са изключени и за в бъдеще.

Злощастията на Лара в седемнайсета глава са вдъхновени от няколко случая, главно в Северна Америка, когато квалифицирани учени са заплащали с кариерата и личното си спокойствие доблестта си да се опълчат на своите господари от фармацевтичните компании. Този конфликт между съвестта на индивида и алчността на корпорацията отнема на лекаря елементарното право да изразява обективно своето медицинско становище и дори да информира пациента си за рисковете от предписаното лечение.

Накрая, ако имате път към остров Елба, непременно посетете красивото старо имение, което приписах на Теса. То е собственост на фамилията Форези, които произвеждат вино и ликьори от собствените си лозя и прекрасен зехтин от маслиновите си дръвчета. Имат и няколко къщички, които се дават под наем, и дори истинска маслобойна, където човек може да поразсъждава в приятно усамотение върху големите загадки на живота.

© 2001 Джон льо Каре

© 2001 Боян Дамянов, превод от английски