камили, ако имаш интерес да купуваш.
— Не, нямам — казва усмихнато Джъстин.
— Една болница, едно училище, много военни. Лодуор е главен военен гарнизон за цялата област. През повечето време войниците са в планините Апой, преследват бандити без особен успех. Бандити от Судан, бандити от Уганда, бандити от Сомалия. Истински сборен пункт за бандити. Кражбата на добитък е предпочитан спорт по тия места — нарежда Маккензи, вживял се в ролята си на екскурзовод. — Племето манданго отмъква стадо добитък и пирува две седмици, докато някое друго племе не им отмъкне стадото.
— Какво е разстоянието от Лодуор до езерото? — пита Джъстин.
— Петдесетина километра. Ще идеш в Калокол. Там има рибарска хижа. Питай за лодкаря Мики. Синът му се казва Ейбрахам. На Ейбрахам може да му се има вяра само когато е с Мики. Сам е като отровна змия.
— Благодаря.
Разговорът приключва. Маккензи прелита над пистата, като разклаща крила, за да покаже, че има намерение да каца. После отново се изкачва нагоре и прави завой. Преди Джъстин да се усети, вече са на земята. Няма какво повече да си кажат освен благодаря.
— Ако имаш нужда от мен, намери някой, който може да ме повика по радиото — казва Маккензи, докато двамата стоят край нажежената писта. — Ако аз не мога да дойда, има един тип на име Мартин, организира курсове по пилотаж в Найроби. От трийсет години е във въздуха. С дипломи за пилотаж от Пърт и Оксфорд. Кажи, че аз те пращам.
— Благодаря — казва отново Джъстин и воден от желание да бъде любезен докрай, си записва данните.
— Не искаш ли да ти дам назаем пилотската си чанта? — пита Маккензи, като размахва черното куфарче в дясната си ръка. — Вътре има пистолет с дълга цев, ако те интересува. На четирийсет метра няма грешка.
— Ами, мен и от десет не ме бива — възкликва Джъстин с оня самоукорителен смях, който помни от времето преди Теса.
— А това е Джъстис — казва той, като сочи с ръка един изникнал сякаш изпод земята посивял философ с дрипава тениска и зелени сандали. — Джъстис е твоят шофьор. Джъстин, запознай се с Джъстис. Джъстис, това е Джъстин. С Джъстис има още един господин на име Езра, с когото се сменят на волана. От още нещо да имаш нужда?
Джъстин измъква дебел плик от джоба на якето си.
— Бих те помолил, ако обичаш, да изпратиш това по пощата, когато стигнеш в Найроби. По обикновена поща е напълно достатъчно. Не ми е приятелка, а е леля на адвоката ми.
— Довечера става ли?
— Довечера би било прекрасно.
— Хайде, пази се — казва Маккензи, докато мушва плика в пилотското си куфарче.
— Ще се пазя — отвръща Джъстин, който този път успява да се въздържи да не каже на Маккензи, че е много любезен.
Езерото блестеше в бяло и сребърно, слънцето светеше право над главите им и под отвесните му лъчи рибарската лодка на Мики изглеждаше на черни и бели петна — черни в сянката на платнището, безмилостно бели там, където слънцето яростно шибаше дървените части; бяла беше и тънката ципа върху повърхността на водата, под която се надигаха големи сладководни риби; бели бяха и планините, които като котки извиваха гърбове в леката мъгла; бели петна имаше и по черните лица на стария Мики и на неговия млад помощник, отровния Ейбрахам — едно заядливо, презрително ухилено хлапе, тук Маккензи беше напълно прав, — който по някаква непонятна причина говореше немски вместо английски, така че разговорът, доколкото го имаше, се провеждаше по три направления: на немски с Ейбрахам, на английски със стария Мики и на някаква особена версия на суахили, когато двамата разговаряха помежду си. Слънцето хвърляше бели отблясъци и върху Теса всеки път, щом Джъстин погледнеше към нея, което се случваше често — приседнала на носа, със спуснати надолу крака въпреки крокодилите, хванала се с една ръка за лодката, както я беше учил баща й, а Арнолд неотлъчно бди до нея в случай, че се подхлъзне. Лодката имаше радио, което предаваше готварски рецепти и в момента глас на английски възхваляваше предимствата на доматите, сушени на слънце.
Отначало на Джъстин му бе трудно да обясни на какъвто и да било език закъде точно е тръгнал. Тези двамата може би никога не бяха чували за залива Алия. Заливът Алия не беше нещо, което ги интересуваше. Старият Мики искаше да откара Джъстин на юг, до „Оазиса“ на Волфганг, където им беше мястото на такива като него, а и отровният Ейбрахам се бе намесил в подкрепа на предложението: ами да, всички уазунгу отсядат в „Оазис“, това е най-добрият хотел в района, знаменити кинозвезди, рокпевци и милионери отсядаха в него, така че Джъстин бездруго отиваше в „Оазис“, независимо дали го съзнаваше, или още не. Едва когато Джъстин измъкна малка снимка на Теса от портфейла си — обикновена паспортна снимка, нищо от онова, до което вестниците се бяха докосвали и омърсили, — целта на неговата мисия им се изясни и те изведнъж притихнаха и се почувстваха неловко. Значи господинът иска да посети мястото, където бяха убити Ноуа и жената мзунгу? — запита Ейбрахам. Да, ако обичате. А дава ли си сметка господинът, че вече много полицаи и журналисти са посетили това място, че всичко, което е имало за намиране там, е вече намерено, а освен това полицията от Лодуор и летящите патрули от Найроби, заедно и поотделно, са обявили мястото на убийството за зона, затворена за туристи, любопитни и търсачи на трофеи, изобщо за всички, които нямат работа там? — настоя Ейбрахам. Джъстин не си даваше сметка за нищо от изброеното, но намеренията му оставаха непроменени, освен това бе готов да заплати щедро на онзи, който съумееше да ги изпълни.
А може би господинът все пак съзнава, че на мястото бродят призраци, и това е добре известно още от времето преди Ноуа и онази мзунгу да бяха убити? Този път въпросът бе зададен със значително по-малко настойчивост, понеже финансовата страна вече беше уредена. В отговор Джъстин се закле, че не се бои от призраци.
Отначало, вероятно от уважение към мрачното естество на задачата си, старецът и неговият помощник възприеха опечалена поза и бе необходима цялата сила на Тесиния дух и настроение, за да ги разведри. Но както можеше да се очаква, с няколко шегички и остроумни забележки от носа на лодката, тя успя. Присъствието и на други рибарски лодки — в далечината към хоризонта — също помогна. Тя се провикваше към рибарите: как е уловът днес? А те й отвръщаха: толкова и толкова червена риба, толкова и толкова синя, толкова и толкова с цветовете на дъгата. Така заразителен беше ентусиазмът й, че Джъстин скоро убеди Мики и Ейбрахам да хвърлят и те по някоя въдица, с което любопитството им бе отклонено към по- продуктивни занимания.
— Добре ли сте, сър? — запита го Мики доста отблизо, като се вглеждаше като стар лекар в очите му.
— Добре съм. Много съм добре.
— Струва ми се, че имате треска, сър. Защо не се отпуснете под платнището, пък аз да ви донеса нещо студено да пийнете?
— Добре. И двамата ще пийнем.
— Благодаря, сър, но аз трябва да карам лодката.
Джъстин сяда на сянка под платнището и с леда от своята чаша охлажда челото и шията си, докато тялото му се полюшва с движението на лодката. Компанията, която водят със себе си, е малко странна, признава той, но когато кани гости, Теса е абсолютно
