адвокатите на починалата двойка, които явно нямаха намерение да се откажат, отнесоха въпроса към Парламента. Един депутат от Шотландия, също юрист, взе повод от това да внесе запитване до министъра на външните работи по проблемите на здравеопазването на целия африкански континент. Министърът се опита да отблъсне атаката с привичната му елегантност, но едно допълнително устно питане от същия източник в пленарната зала го притисна към стената.
Въпрос: Разполага ли министърът на външните работи с информация за писмени сигнали, подадени до неговото ведомство в течение на последните дванайсет месеца от покойната, трагично убита мисис Теса Куейл?
Отговор: Настоявам да получа въпроса в писмен вид.
Въпрос: Значи ли това «не»?
Отговор: Не разполагам с никакви сведения за подобни сигнали, подадени от въпросната особа през целия й живот.
Въпрос: Може би тогава ви е писала след смъртта си?
В последвалия обмен на писмени и устни реплики министърът на външните работи първоначално отрече да има каквато и да било информация по преписката, после възрази, че предвид предстоящи съдебни действия материалите са
Въпрос: Обичайна практика във Форин Офис ли е засекретяването на кореспонденция, чийто подател е в «разстроено психическо състояние»?
Отговор: В случаите, когато подобни писания могат да причинят значително неудобство на невинни трети лица, да.
Въпрос: Или може би на Форин Офис?
Отговор: Загрижен съм за неоправданото душевно страдание, което може да бъде причинено на близките роднини на покойната.
Въпрос: Спестете си загрижеността. Мисис Куейл няма близки роднини.
Отговор: Нужно беше да се вземат предвид и определени други интереси.
Въпрос: Благодаря, това е точно отговорът, който очаквах да чуя.
На следващия ден във Форин Офис постъпи официална молба за разсекретяване и предоставяне преписката на мисис Куейл на Парламента; молбата бе подкрепена със сезиране на Върховния съд. Едновременно с това в Брюксел бе подета паралелна инициатива от адвокати, представляващи интересите на роднини и близки на покойния д-р Арнолд Блум. По време на предварителните слушания една етнически пъстра тълпа от хулигани със символични бели престилки позираше пред телевизионните камери на тротоара пред Съдебната палата в Брюксел и размахваше транспаранти с надпис «Ние обвиняваме». Досадниците бяха разпръснати от полицията. Бяха подадени цяла поредица петиции от страна на адвокатите на ответника, с което поне се гарантираше, че процесът ще се проточи с години. Вече се бе разчуло обаче, че ответник по делото е компанията «Карел, Вита и Хъдсън».“
— Това насреща е планинската верига Локоморинян — съобщава капитан Маккензи на Джъстин по интеркома. — Злато и петрол. Кения и Судан воюват за тия планини повече от сто години. Според старите карти планините са в Судан, според новите — в Кения. Предполагам, че някой е бутнал нещо на картографа.
Капитан Маккензи е един от онези тактични хора, които знаят точно кога могат да си позволят да говорят неуместни неща. Този път самолетът, в който летят, е двумоторен „Бийч Барън“. Джъстин седи до него на седалката на втория пилот и се заслушва, без да чува всичко, ту в думите на капитан Маккензи, ту в дърдоренето на пилотите на други самолети в района: „Как сме днеска, Мак? Над облаците ли летим или под?“ — „Къде си ти бе, приятел?“ — „Около два километра вдясно от теб и триста метра по-надолу. Кьорав ли си?“ Летят над огромни кафеникави каменни плочи, които към хоризонта потъмняват в синьо. Отгоре облаците се сгъстяват. Там, където слънцето успява да пробие, канарите са обагрени в яркочервено. Подножието на планината пред тях е обрасло в храсталаци. Ниско долу, като тънък кръвоносен съд сред скалните мускули, се вие шосе.
— От Кейптаун за Кайро — казва лаконично капитан Маккензи. — Не се опитвай да го изминеш.
— И през ум не ми минава — обещава послушно Джъстин.
Маккензи завива и снижава, следвайки шосето, което от своя страна следва извивките на вълнистите хълмове.
— Шосето тук вдясно е същото, по което са минали Арнолд и Теса. От Локи за Лодуор. Много е красиво, ако не те е страх от бандити.
Внезапно разбуден, Джъстин се взира в бледата мъглица пред тях и му се струва, че вижда Арнолд и Теса в техния джип, с прашни лица, а между тях на седалката дискетите потракват в кутийката си. Шосето за Кайро сега минава покрай река. Реката се нарича Тагуа, обяснява Маккензи, и извира високо в планините, чието име носи. Планините Тагуа са високи близо четири хиляди метра. Джъстин учтиво кима в знак, че е чул. Слънцето пробива облаците, хълмовете се оцветяват в синьо-черно, настръхнали и заплашителни; Теса и Арнолд изчезват от погледа му. Пейзажът е безбожно пуст, накъдето и да погледне, не се вижда ни човек, ни звяр.
— От планините Могила дотук се спускат воини от суданските племена — казва Маккензи. — В родната си джунгла те ходят напълно голи. Като дойдат тук обаче, изведнъж ги досрамява и си слагат тънки препаски. А как бягат само!
Джъстин се усмихва учтиво; пред тях от сивкавата земя се издигат кафяви безлесни хълмове. Назад се различават синкавите очертания на езеро.
— Това Туркана ли е?
— Да не влизаш вътре. Освен ако не плуваш бързо. Прясна вода. Прекрасни аметисти. И ласкави крокодилчета.
Под тях се появяват стада кози и овце, после село и заграждения за добитък.
— Тия са от племето туркана — казва Маккензи. — Миналата година се изпотрепаха заради кражби на добитък. Стой по-далеч от тях.
— Ще го запомня — обещава Джъстин.
Маккензи се взира право в очите на Джъстин; погледът му е дълъг и питащ.
— Чувам, че има и някои други хора, от които трябва да стоиш по-далеч.
— Така е — съгласява се Джъстин.
— Още два часа, и сме в Найроби.
Джъстин поклаща глава.
— Или може би искаш да продължим и да те оставя отвъд границата в Кампала? Имаме достатъчно гориво.
— Много си любезен.
Пътят се появява отново, пясъчен и пуст. Самолетът се дърпа и мята като заинатен кон, сякаш някакъв вътрешен глас му казва да не продължава нататък.
— Тук са най-гадните ветрове — казва Маккензи. — Този район е прочут с тях.
Под тях е град Лодуор, разположен между ниски черни хълмове с конусовидна форма, не по-високи от стотина метра. Изглежда чист и подреден, с ламаринени покриви, асфалтирана писта за кацане и училище.
— Няма промишленост — казва Маккензи. — Но затова пък има идеален пазар за крави, магарета и