— Това насреща е планинската верига Локоморинян — съобщава капитан Маккензи на Джъстин по интеркома. — Злато и петрол. Кения и Судан воюват за тия планини повече от сто години. Според старите карти планините са в Судан, според новите — в Кения. Предполагам, че някой е бутнал нещо на картографа.

Капитан Маккензи е един от онези тактични хора, които знаят точно кога могат да си позволят да говорят неуместни неща. Този път самолетът, в който летят, е двумоторен „Бийч Барън“. Джъстин седи до него на седалката на втория пилот и се заслушва, без да чува всичко, ту в думите на капитан Маккензи, ту в дърдоренето на пилотите на други самолети в района: „Как сме днеска, Мак? Над облаците ли летим или под?“ — „Къде си ти бе, приятел?“ — „Около два километра вдясно от теб и триста метра по-надолу. Кьорав ли си?“ Летят над огромни кафеникави каменни плочи, които към хоризонта потъмняват в синьо. Отгоре облаците се сгъстяват. Там, където слънцето успява да пробие, канарите са обагрени в яркочервено. Подножието на планината пред тях е обрасло в храсталаци. Ниско долу, като тънък кръвоносен съд сред скалните мускули, се вие шосе.

— От Кейптаун за Кайро — казва лаконично капитан Маккензи. — Не се опитвай да го изминеш.

— И през ум не ми минава — обещава послушно Джъстин.

Маккензи завива и снижава, следвайки шосето, което от своя страна следва извивките на вълнистите хълмове.

— Шосето тук вдясно е същото, по което са минали Арнолд и Теса. От Локи за Лодуор. Много е красиво, ако не те е страх от бандити.

Внезапно разбуден, Джъстин се взира в бледата мъглица пред тях и му се струва, че вижда Арнолд и Теса в техния джип, с прашни лица, а между тях на седалката дискетите потракват в кутийката си. Шосето за Кайро сега минава покрай река. Реката се нарича Тагуа, обяснява Маккензи, и извира високо в планините, чието име носи. Планините Тагуа са високи близо четири хиляди метра. Джъстин учтиво кима в знак, че е чул. Слънцето пробива облаците, хълмовете се оцветяват в синьо-черно, настръхнали и заплашителни; Теса и Арнолд изчезват от погледа му. Пейзажът е безбожно пуст, накъдето и да погледне, не се вижда ни човек, ни звяр.

— От планините Могила дотук се спускат воини от суданските племена — казва Маккензи. — В родната си джунгла те ходят напълно голи. Като дойдат тук обаче, изведнъж ги досрамява и си слагат тънки препаски. А как бягат само!

Джъстин се усмихва учтиво; пред тях от сивкавата земя се издигат кафяви безлесни хълмове. Назад се различават синкавите очертания на езеро.

— Това Туркана ли е?

— Да не влизаш вътре. Освен ако не плуваш бързо. Прясна вода. Прекрасни аметисти. И ласкави крокодилчета.

Под тях се появяват стада кози и овце, после село и заграждения за добитък.

— Тия са от племето туркана — казва Маккензи. — Миналата година се изпотрепаха заради кражби на добитък. Стой по-далеч от тях.

— Ще го запомня — обещава Джъстин.

Маккензи се взира право в очите на Джъстин; погледът му е дълъг и питащ.

— Чувам, че има и някои други хора, от които трябва да стоиш по-далеч.

— Така е — съгласява се Джъстин.

— Още два часа, и сме в Найроби.

Джъстин поклаща глава.

— Или може би искаш да продължим и да те оставя отвъд границата в Кампала? Имаме достатъчно гориво.

— Много си любезен.

Пътят се появява отново, пясъчен и пуст. Самолетът се дърпа и мята като заинатен кон, сякаш някакъв вътрешен глас му казва да не продължава нататък.

— Тук са най-гадните ветрове — казва Маккензи. — Този район е прочут с тях.

Под тях е град Лодуор, разположен между ниски черни хълмове с конусовидна форма, не по-високи от стотина метра. Изглежда чист и подреден, с ламаринени покриви, асфалтирана писта за кацане и училище.

— Няма промишленост — казва Маккензи. — Но затова пък има идеален пазар за крави, магарета и