момент за пръв път през тази вечер срещна погледа на Гита, насочен от упор в него; стори му се, че тя премисля нещо.
В същото време той се опитваше да отгатне кой го шантажира; подозренията му се насочиха към присъстващите кенийски полицаи. Разсъжденията му бяха следните: Момчетата в синьо бяха обискирали дома на Джъстин Куейл и бяха открили онова, което той самият напразно бе търсил. Един от тях бе мушнал писмото в джоба си, докато му падне сгоден случай да го използва. Сгодният случай беше тази вечер.
Почти едновременно с това се очерта и втора възможност: Лесли или Роб, веднъж отстранени от сензационното разследване, бяха решили да се възползват от суматохата и поне да измъкнат пари от него. Но защо тъкмо сега, за бога? Някъде в тази каша от възможности той забърка и Тим Донъхю, но това беше само защото Удроу го смяташе за активен, макар и вече изкуфял неверник. През цялата вечер Тим, придружен от своята обкичена с мъниста жена Мод, бе седял сврян в най-тъмния ъгъл на тентата, навъсен и недоверчив както винаги.
Междувременно Удроу виждаше за пръв път подробности от физическата обстановка, подобно на пътник, който си отбелязва наум аварийните изходи, когато самолетът попадне във въздушен вихър: недобре забитите колчета на палатката, разхлабените опорни въжета — господи, при най-слабия вятър това нещо можеше да литне! — покритите с лепкава кал рогозки някой може да се подхлъзне и после да ме съди! — неохраняваната отворена врата към долния етаж — могат да ни оберат като нищо, а ние така и няма да разберем кой го е направил.
Докато внимаваше да не се блъсне в някой ъгъл в кухнята, той с тревога забеляза многобройната групичка скитници, които се бяха скупчили неканени в къщата му в очакване на останките от бюфета и сега клечаха като фигури на Рембранд, огрени от светлината на ветроупорния фенер. Сигурно са поне една дузина — къде ти, повече! — пресметна възмутен той. Плюс още поне двайсетина деца. Всъщност децата бяха шест, но какво значение имаше. Не по-малко се вбеси при вида на самите полицаи, които, подпухнали от пиене, кротко спяха на кухненската маса, преметнали куртките и кобурите си през облегалките на столовете. Все пак той се поуспокои, че в това състояние едва ли те бяха авторите на писмото, което продължаваше да стиска сгънато в ръка.
Излязоха от кухнята и Мустафа го поведе с фенерчето си по черното стълбище към горния етаж и оттам към входната врата на къщата. Филип и Хари! — сети се Удроу, обзет от внезапен ужас. Майчице, ако сега ме видят! Но какво ли толкова щяха да видят? Баща им по смокинг и с разхлабена папийонка, провесена от врата му. Дали щяха да се сетят, че е разхлабена заради брадвата на палача? После си спомни, че Глория беше изпратила момчетата у приятели за цялата вечер. Тя бе виждала как се държат децата на дипломатите на подобни сбирки и за нищо на света нямаше да позволи на Филип и Хари да им съсипят празненството.
Мустафа отвори входната врата и посочи с фенерчето към алеята за коли. Удроу пристъпи навън. Беше тъмно като в рог. За по-интимна атмосфера Глория бе наредила да изключат външните лампи, като вместо това запалят два реда свещи в сандъчета с пясък, повечето от които мистериозно бяха угаснали. Трябва да говоря с Филип, помисли си Удроу, този хлапак напоследък е превърнал битовото хулиганство в хоби. Нощта беше приятна, но Удроу този път не бе в настроение да изучава звездите. Мустафа се прокрадваше към портала като призрак, като го подканваше напред с фенерчето си. Чернокожият пазач отвори вратите, докато многобройното му семейство огледа Удроу с обичайния напрегнат интерес. От двете страни на платното бяха паркирани коли, а пазачите им или дремеха в тях, или си приказваха на малки групички над огънчетата на цигарите. Мерцедеси с шофьори, мерцедеси с пазачи, мерцедеси с овчарски кучета в тях, както и обичайната тълпа туземци, които никога нищо не вършеха, а само наблюдаваха как животът им отминава покрай тях. Тътенът от оркестъра се чуваше и тук също толкова силно, както в самата палатка. Удроу нямаше да се изненада, ако поне двама съседи се оплачеха на следващия ден. Онези белгийски спедитори на номер дванайсет са готови да ти изпратят призовка, ако само кучето ти пръдне пред портата им.
Мустафа се бе спрял до колата на Гита. Удроу я познаваше добре. Малко ли пъти я бе наблюдавал от прикритието на прозореца в кабинета си, обикновено с чаша в ръка! Беше миниатюрна японска количка, толкова ниска и тясна, че когато Гита се вмъкваше в нея, тялото й се гънеше така, сякаш си слагаше бански костюм. Но защо спираме тук? — запита той с поглед Мустафа. Какво общо има колата на Гита с изнудването ми? Той започна да пресмята колко пари има в наличност. Дали ще искат неколкостотин лири? Няколко хиляди? Десетки хиляди? Ще трябва да взема на заем от Глория, но под какъв предлог?! Нищо, това са само пари. Колата на Гита беше паркирана максимално далеч от уличната лампа; сега уличното осветление не работеше, понеже нямаше ток, но знае ли човек кога може да го пуснат? Той пресметна, че в портфейла си има около осемдесет лири стерлинги в кенийски шилинги. Колко ли часа мълчание може да се заплати с
Като удавник Удроу се хвана за най-тънката сламка.
Гита! Гита е откраднала писмото! Или което е по-вероятно, Теса й го е дала на съхранение! Гита е изпратила Мустафа да ме измъкне от купона и сега иска да ме накаже за това, което се случи у Елена.
Куражът му се възвърна, макар и за миг. Ако е Гита, ще се справя с нея. Ами че тя изобщо не може да ми излезе насреща! Не само ще се справя с нея, ами може и друго да й се случи. А може би самото й желание да ме уязви идва от други, дълго потискани желания?
Но не беше Гита. Във всеки случай фигурата беше на мъж. Може би шофьорът й? Сериозният приятел, дошъл да я вземе от партито, преди да му я е отмъкнал някой? Вратата за пътника беше отворена. Под безстрастния поглед на Мустафа Удроу се приведе и седна в колата. Без да огъва тялото си, сякаш си облича бански — по-скоро както сядаше навремето с Филип в електрическите автомобилчета по панаирите. Мустафа затръшна вратата след него. Колата се разклати, но мъжът на волана не се помръдна. Напук на жегата беше облечен както се носят по-образованите африканци по зимните скикурорти в Европа — с подплатен анорак и нахлупена до челото плетена шапка. Дали е черен или бял тоя приятел? — помисли си Удроу. Той пое дълбоко дъх, но не усети сладникавата миризма на Африка.
— Много ти е хубава музиката, Санди — каза тихо Джъстин и се пресегна да запали двигателя.
22.
Удроу седеше зад резбованото тиково бюро, оценено на пет хиляди долара. Седеше извърнат настрани, облакътен върху кожената подложка за писане със сребърна рамка, която струваше малко по-евтино от бюрото. Пламъкът на свещта хвърляше отблясъци върху потното му, намръщено лице. Огледалата над главата му отразяваха същия пламък в безкрайността. Джъстин стоеше прав в мрака срещу него, облегнат на вратата, в същата поза, в която Удроу навремето му бе съобщил за смъртта на Теса. Ръцете му бяха скръстени на гърба. Може би им нямаше доверие, че ще стоят мирни. Удроу разучаваше сенките, които свещта хвърляше по стените. Приличаха на слонове, жирафи, газели, носорози — изправени на задните си крака или легнали. На отсрещната стена всички сенки приличаха на птици. Спящи птици, газещи птици с дълги шии, хищни птици с жертви в ноктите, огромни пойни птици, кацнали на клончета с музикални кутийки, вградени в тях, цена при запитване. Къщата се намираше на една странична уличка с два реда дървета. Никой не чукаше по прозореца, за да разбере защо този полупиян бял мъж със смокинг и развързана папийонка говори на свещта в магазина за африканско и азиатско изкуство на Ахмад Хан, на склона под клуба „Мутайга“, в дванайсет и половина след полунощ.
— Хан приятел ли ти е? — попита Удроу.
Тишина.
— Откъде взе ключа тогава? Приятел е на Гита, така ли?
Тишина.
— Тогава е приятел на семейството. Имам предвид семейството на Гита. — От горния джоб на смокинга
