Удроу също има всички основания да се поздрави. Докато посръбва от четвъртата си чаша уиски за вечерта и наблюдава двойките, които се кълчат под звуците на омразната му музика, той напълно се е вживял в ролята на обветрения морски вълк, завърнал се в родното пристанище, оцелял в бури и житейски битки. Не, Глория, аз никога не съм й се усуквал, на нея или на която и да било друга. Не на всичките ти въпроси. Не, няма да ви дам оръжието, с което да ме унищожите. Нито ти, нито суперкучката Елена, нито пък Гита, тази коварна малка пуританка. Както правилно отбеляза Теса, аз съм човек на статуквото.

С крайчеца на окото си той забелязва как Гита се отърква захласнато о някакъв африкански бог, когото сигурно вижда за пръв път. Красота като твоята е греховна, казва й той наум. При Теса беше така, а сега и при теб. Как може една жена да населява тяло като твоето и да не споделя желанията на мъжа, когото подлудява? А всеки път, когато ти го покажа — с някое съвсем невинно докосване, без да е нещо грубиянско или унизително, — очите ти хвърлят мълнии и ти ми просъскваш така, че всички в стаята да те чуят, да си махна ръцете от теб. После се фръцваш и си тръгваш обидена, а онази суперкучка Елена всичко вижда и помни… Унесът му бе прекъснат от един блед, преждевременно оплешивяващ мъж, който изглеждаше така, сякаш се е загубил, придружен от близо двуметрова амазонка с артистично подрязан бретон.

— Ах, господин посланик, колко мило, че дойдохте! — Той не му помнеше името, но при гърмящата музика оня едва ли щеше да забележи. Удроу се провикна към Глория: — Скъпа, ела да те запозная с новия швейцарски посланик, пристигна само преди седмица. Най-любезно се обади да поднесе почитанията си на Портър, а вместо това попадна на мен, бедният. Съпругата му ще дойде след две седмици, нали така, господин посланик? Е, тази вечер поне ви е широко около врата, ха-ха! Много се радвам да ви видя. Извинете ме, трябва да поздравя и другите гости. Чао!

Диригентът запя, ако протяжният вой на разгонен котарак, който излезе от гърлото му, можеше да мине за пеене. С едната си ръка стискаше микрофона, а с другата галеше главата му, сякаш мастурбираше с него.

— Скъпи, не си ли поне мъничко възбуден? — изпищя Глория, която в този миг профуча покрай него в обятията на индийския посланик. — А аз съм!

Наблизо премина поднос с напитки. С ловко движение на ръката той постави празната си чаша върху него и грабна пълна. Глория се носеше обратно към дансинга, този път подръка с обаятелния, безскрупулно подкупен Морисън М’Гамбо, известен още като министър Аванта. Удроу се оглеждаше унило наоколо за някоя по-нормално сложена самка, която да покани на танц. Това съзнателно въздържание му идваше множко. Писна му да се пъчи важно наоколо, докато другите се забавляват. Чувстваше се като най- несръчния, най-негоден любовник, на който една жена би могла да налети. Припомни си вечното опяване на баща си: „Не прави така, прави иначе!“ или „Удроу, престани, за бога!“, с което бе израсъл от петгодишен.

— Казах, че цял живот се опитвам да избягам от себе си! — чу се да крещи той в лицето на смаяната си партньорка, гърдеста датчанка от някаква хуманитарна агенция на име „Фит“, „Флит“ или нещо подобно. — Винаги съм знаел от какво бягам, но никога към какво се стремя. А вие? Казах, а вие? — Тя се засмя и поклати глава. — Мислите си, че съм или луд, или пиян, така ли? — изрева той. Тя кимна. — Тук грешите. Аз съм и двете! — Тая е приятелка на Арнолд Блум, досети се той. Ама че история! Кога, за бога, ще приключи всичко това? Сигурно го бе казал на глас, и то достатъчно силно, за да го чуе и тя през думкането на оркестъра, защото я видя как сведе очи и отговори: „Никога“ с такава набожност, каквато добрите католици обикновено запазват само за споменаване името на папата. Останал отново сам, той се запъти към масите с бежанци, скупчени на малки групички, оглушени от гърмящата музика и зашеметени сякаш от паднала бомба. Време бе да хапне нещо. Докато крачеше, той разхлаби папийонката си и я остави да виси от яката на ризата.

— Определението за джентълмен, както казваше баща ми — обясни той на една недоумяваща чернокожа Венера, — е мъж, който сам си връзва папийонката.

Гита си бе извоювала едно ъгълче на дансинга и с две миловидни чернокожи момичета от Британския съвет въртяха ханшове в пълна забрава. Към тях като в самодивски танц се присъединиха и други момичета и скоро целият оркестър стоеше на ръба на подиума и им подвикваше „йе, йе, йе!“, докато момичетата се пляскаха взаимно по дланите, после се извъртаха и си удряха дупетата едно в друго и само един господ знае какво си приказваха съседите, истински късмет, че Глория не ги бе поканила и тях, защото сега по дансинга нямаше да могат да се разминат от наркотрафиканти и контрабандисти на оръжие — вероятно Удроу бе изтърсил тази шегичка на глас пред една група едри мъжаги, защото те избухнаха в гръмогласен смях и веднага се пръснаха да я повтарят пред жените си, и скоро тук-там из тълпата започнаха да се дочуват взривове от кикот.

Гита. Какво, по дяволите, й става пък сега? Всеки път, като я погледна, отмества очи. А докато не я гледам, тя не ме изпуска от поглед. Също като на онова заседание на Политическия отдел. Това е най- смахнатото нещо, което ми се е случвало. Сигурно за пореден път Удроу бе размишлявал на глас, защото един досадник от клуба на име Медоуър веднага се съгласи с него, като добави, че ако младите толкова държат да танцуват по този начин, защо направо не се изчукат на дансинга, че да се приключи работата? Удроу беше на същото мнение и начаса го потвърди с мощен рев право в ухото му, докато лицето му изведнъж се озова срещу това на Мустафа, черния ангел, който стоеше неподвижно, сякаш се опитваше да му прегради пътя, само дето той, Удроу, не отиваше никъде. Удроу с раздразнение забеляза, че ръцете на Мустафа са празни, което му се стори връх на нахалството. Ако Глория от добро сърце е наела тоя беден нещастник да мъкне това-онова, защо, по дяволите, стои изправен срещу мен като гузната ми съвест, с празни ръце, ако не се смята някакъв сгънат лист хартия в едната, а устата му се движи беззвучно като на риба в аквариум?

— Казва, че трябва да ти предаде нещо — извика Медоуър в ухото му.

— Какво?

— Много спешно, важно и лично. Някаква красива девица била влюбена до уши в теб и те чакала да я обладаеш.

— Мустафа ли каза това?!

— Какво?

— Попитах, „Мустафа ли каза това?“

— Е, няма ли да идеш и да видиш коя е? Може да е жена ти! — Медоуър се заливаше в гръмогласен смях.

Или Гита, помисли си Удроу в абсурден пристъп на надежда. Той се поизвърна, Мустафа се приближи и застана плътно до него. Отстрани изглеждаха като двама мъже, които си палят взаимно цигарите. Удроу вдигна ръка и Мустафа почтително положи в дланта му сгънат на четири лист хартия.

— Благодаря ти, Мустафа — изкрещя Удроу, с което искаше да каже: хайде, чупката.

Но Мустафа не се помръдна; очите му настояваха Удроу да прочете веднага написаното. Добре де, майната ти, стой си тук, щом толкова искаш. И без това не четеш английски. Че дори не го и говориш като хората. Той разгъна хартията. Напечатана на принтер. Подпис нямаше.