— Знамето се вдига чак в понеделник, скъпа — отвърна разсеяно Удроу, докато преживяше бекона. — Милдред специално се обади в Протокола. Заради Теса Куейл знамето ще стои свалено на половин пилон по-дълго, отколкото за някой член на кралското семейство.

— Не ти говоря за това знаме, глупчо! — възкликна Глория, отмести вестниците извън обсега му и ги подреди естетично върху масичката под акварелите. — Удобно ли си седнал? Слушай тогава. Искам да направим един страхотен, суперкупон, който да повдигне духа на всички ни, включително и твоя. Крайно време е, Санди. Наистина. Крайно време е всички да си кажем един на друг: „Е, добре. Станалото — станало. Много жалко. Но животът продължава.“ Същото, ама абсолютно същото би направила и Теса. Един жизненоважен въпрос, скъпи. Каква е поверителната версия? Кога се връщат Портърови? — Портърови, също като Сандиеви или Еленини. Така се говори за хората, които са ни приятни.

Удроу внимателно разположи правоъгълно парче от пърженото яйце върху препечената си филийка.

— Мистър и мисис Портър Колъридж са си взели удължен домашен отпуск, докато настанят дъщеря си Роузи в специално училище — каза той, цитирайки въображаем говорител на семейството. — Поверителни версии няма. Това е единствената версия.

Само че и единствената версия въпреки привидното спокойствие на Санди Удроу явно доста го вълнуваше. Какво, по дяволите, бе намислил Колъридж? Защо това пълно затишие? Добре, излязъл човекът в домашен отпуск, да е жив и здрав. Но дори един шеф на мисия в домашен отпуск има край себе си телефон, електронна поща, адрес. Домъчнее му за работата и вземе, че се обади на заместника си или на личния си секретар, дори по най-дребен повод — какво правят слугите, как е градината, кучето, как се оправяте там без мен? А пък от Колъридж, след внезапното му отпътуване, ни вопъл, ни стон. А щом Удроу вдигнеше телефона до Лондон, уж да запита нещо невинно, а пък всъщност да подразбере намеренията, желанията и мечтите му, всеки път удряше на камък. Колъридж бил „на заседание на кабинета“, му каза някакъв младок от Африканския отдел. Колъридж участвал в „работна среща на министерско ниво“, обясни един сатрап в кабинета на заместник-министъра.

А и Бърнард Пелегрин, когато Удроу най-после го откри по шифрования телефон на бюрото на Колъридж, беше също толкова весело-безгрижен като и останалите.

— Малко кадрово объркване — обясни загадъчно той. — Премиерът иска доклад, значи преди това министърът иска доклад и изведнъж всички искат доклад. Все вкусът на Африка им е в устата. Нищо ново под слънцето.

— Все пак връща ли се Портър, или не, Бърнард? Разбери, това напрежение ще ни довърши. Всички.

— И да се връща, аз последен ще разбера, старче. — Кратка пауза. — Сам ли си?

— Да.

— Оная мръсница Милдред да не е залепила ухо за ключалката?

Удроу погледна към затворената врата, която делеше кабинета от стаята на секретаря, и понижи глас:

— Не.

— Помниш ли оня дебел плик, дето ми го изпрати неотдавна? Двайсетина страници, авторът от женски пол?

Стомахът на Удроу се преобърна. Устройствата против подслушване може да вършат работа срещу външни лица, но дали вършат работа срещу нас самите?

— Е, и какво?

— Ако питаш мен… най-добре би било… искам да кажа, идеалното решение на проблема би било, ако този плик въобще не се е получавал. Загубил се е някъде по пощата. Става ли?

— Ти говориш от свое име, Бърнард. Аз не мога да говоря вместо теб. Ако не си го получил, това си е твоя работа. Но аз ти го изпратих. Само това мога да кажа.

— Да предположим обаче, че не си ми го пращал, старче. Да предположим, че това никога не е било. Нищо не е било написано, нищо не е било изпращано. Това устройва ли те? — Гласът беше абсолютно спокоен.

— Не. Не е възможно. Не става, Бърнард.

— А защо? — Гласът изразяваше интерес, но в никаква степен не и смущение.

— Пратих ти го с дипломатическа поща. Заведено е с изходящ номер. Лично до теб. Куриерите се подписаха срещу него. Уведомих по въпроса и… — За малко да каже Скотланд Ярд, но се сети навреме: — Хората, които бяха тук. Длъжен бях. Когато разговаряха с мен, те вече познаваха в общи линии ситуацията. — Ядоса се сам на себе си, че толкова го е страх. — Казах ти, че съм им казал. Бърнард, нещо разплита ли се там? Плашиш ме, честна дума. Бях останал с впечатление, че цялата история е приключила.

— Няма нищо, старче. Успокой се. Такива неща стават от време на време. Малко паста за зъби е излязла от тубата, ще я вкараме обратно. Кой казва, че не може да стане? Става всеки ден. Съпругата добре ли е?

— Глория е добре.

— Дечицата?

— И те.

— Много поздрави от всички ни.

— Значи решаваме, че купонът ще бъде направо супер — тъкмо възкликваше въодушевено Глория.

— Да-да, много добре — каза Удроу и давайки си малко време, за да улови нишката на разговора им, се пресегна за хапчетата, които тя го караше да пие всяка сутрин: три таблетки естествени ензими за храносмилане, една капсула рибено масло и половин аспирин.

— Знам, че мразиш да танцуваш, но това не е по твоя вина. Майка ти е виновна — продължи мило Глория. — Няма да позволявам на Елена да се меси повече, особено сега, след онова просташко събиране у тях. Само ще я информирам.

— А, така ли? Хубаво. Значи вие се целунахте и сдобрихте вече. Не знаех.

Глория прехапа устни. Споменът за събирането у Еленини временно помрачи слънчевото й настроение.

— Аз имам приятелки, Санди — изхленчи тя. — Просто имам нужда от тях, да ти кажа честно. Толкова съм самотна иначе, като те няма по цели дни. А с приятелките можем да се посмеем, да си побъбрим, да си направим по някоя услуга. Е, понякога се поскарваме, но после пак се сдобряваме. С приятелките е така. Пожелавам ти и ти да си намериш приятели. От сърце ти го желая.

— Аз имам теб, скъпа! — галантно каза Удроу, като я прегърна за довиждане.