Господи, този човек и това знае, помисли си Донъхю.
— А аз мислех, че Пелегрин вече ти го е загубил — оплака се той, намръщен като старец, който се бои, че му изневерява паметта.
— Остави Бърнард на мира! Той не ми е приятел и никога няма да бъде. Искам да кажеш на твоя мистър Куейл, че ако продължава да ми се мотае в краката, и господ не може да го спаси, защото той не играе вече само срещу мен, а срещу целия свят! Разбра ли? Щяха да му видят сметката още в Германия, ако не се бях застъпил за него. Чуваш ли какво ти разправям?
— Чувам те, Кени. Ще предам където трябва. Само това мога да ти обещая.
С мечешка пъргавина Къртис скочи от креслото и се понесе из стаята.
— Аз съм патриот! — изкрещя той. — Можеш ли да го отречеш, Донъхю? Аз съм патриот, мамицата му!
— Разбира се, че си патриот, Кени.
— Повтори. Аз съм патриот.
— Ти си патриот. Ти си Джон Бул, Уинстън Чърчил. Какво още искаш да кажа?
— Дай ми един пример за
Накъде бие тоя? Донъхю все пак му даде пример:
— Ами, да вземем оная история в Сиера Леоне, миналата година…
— Разкажи ми я. Хайде де.
— Наш клиент искал оръжие и муниции, без да се споменават имена…
— Е, и?
— Та ние купихме оръжието…
—
— Ти купи оръжието с наши пари. Ние ти осигурихме фалшив сертификат за краен потребител, в който пишеше, че е предназначено за Сингапур…
— Забравяш проклетия кораб!
— „Трите пчели“ наеха четирийсет хиляди тонен товарен кораб и натовариха оръжието. Корабът се изгуби някъде в мъглата…
— Искаш да кажеш,
— … и трябваше да хвърли котва в едно малко пристанище близо до Фрийтаун, където нашият клиент и хората му чакаха да разтоварят пушките.
— А не бях
— Слушам те най-внимателно — увери го Донъхю.
— Добре. Та значи каните ги всички заедно. Тия истински английски патриоти. Или патриотки. Събирате ги в някоя уютна зала с ламперии някъде в Ситито. Вие ги знаете тия места. И им казвате най-официално, в качеството си на Британски тайни служби, нещо от рода на: „Дами и господа! Оставете Кени Кей на мира. Няма да ви обясняваме защо. Просто го оставете на мира в името на короната. Кени Кей служи вярно на родината си, няма да ви обясняваме точно как, но той й служи и ще продължава да й служи. Дайте му три месеца отсрочка по дълговете, и ще направите голяма услуга на Англия, както вярно й служи Кени Кей.“ И те ще ви послушат. Ако един каже „да“, и останалите ще кажат „да“, защото са овце. И другите банки ще ги последват, защото и те са овце.
Донъхю никога не беше предполагал, че може да му стане жал за Къртис. Но сега изпита именно това чувство.
— Ще им предам, Кени. Бедата е там, че ние нямаме чак такава власт. Ако я имахме, отдавна да са ни разформировали.
Ефектът от тези думи беше много по-драстичен, отколкото бе очаквал. Къртис започна да крещи, крясъците му отекваха под дървения гредоред. Грамадните му ръце в бели ръкави се бяха вдигнали високо над главата като на свещенодействащ езически жрец. Стаята се тресеше от тътена на гърления му тираничен глас.
— Свършено е с теб, Донъхю! Ти си мислиш, че държавите управляват света. Върни се в неделното училище! Сега песента е „Бог да пази многонационалните компании“, ако случайно не си чул. Бих те помолил да предадеш още нещо на мистър Колъридж и на мистър Куейл, и на всички, дето си ги строил срещу мен.
Докато Донъхю изпълняваше последната учтива покана, около него започнаха да се раздвижват сенки, да се чува хор от човешки гласове и лай на кучета; внезапно всички телефони в къщата зазвъняха.
След като напусна дома на Къртис, Донъхю се спря сред чистия нощен въздух, сякаш очакваше шумовете и миризмите на Африка да отмият мръсотията от него. Както винаги беше невъоръжен. Разкъсани облаци забулваха звездите. Под ярката светлина на охранителните прожектори акациевите дървета бяха като изрязани от жълта хартия. Той дочу писък на нощна птица и далечен рев на зебра. Огледа се, като задържаше погледа си най-вече върху неосветените места. Къщата беше построена върху издигната тераса, зад нея беше езерото, а пред нея — асфалтиран участък, който на лунната светлина приличаше на дълбок кратер. Колата му беше в центъра на асфалта. По навик той я беше паркирал далеч от всякаква растителност. Стори му се, че вижда движеща се сянка, и замръзна на място. Странно, мислите му се бяха насочили към Джъстин. Ако Къртис бе прав и Джъстин за толкова кратко време е бил засичан в Италия, Германия и Канада, при това пътувайки с фалшив паспорт, то това беше някакъв нов, непознат Джъстин, за чието съществуване той бе разбрал едва през последните седмици — единак, който се подчинява само на себе си; ранен и озлобен човек, обладан от единствената цел да разкрие докрай това, което в предишния си живот бе помогнал да бъде прикривано. Ако това беше истинският Джъстин и ако наистина си беше поставил такава цел, какво по-подходящо място да започне търсенето от крайезерната резиденция на сър Кенет Къртис, вносител и дистрибутор на „моето лекарство“?
Донъхю понечи да направи крачка към колата, но чу тих шум в непосредствена близост и застина, после едва чуто положи вдигнатия си крак на асфалта. На каква игра играем, Джъстин? На криеница? Това ти ли си или някоя декоративна маймунка? Следващият звук се чу съвсем ясно зад гърба му — беше стъпка. На човек или на звяр? Донъхю вдигна десния си лакът в самозащита и с мъка сподавил желанието да прошепне името на Джъстин, се извърна; на четири крачки от себе си видя Дъг Крик, който демонстративно държеше ръцете си отпуснати отстрани на тялото. Ръцете му бяха празни. Дъг беше едър мъж, на ръст колкото Донъхю, но наполовина на годините му, с широко бледо лице, руси коси и приятна, макар и леко женствена усмивка.
— Здрасти, Дъг — каза Донъхю. — Как я караш?
— Много добре, сър, надявам се, че и вие.
— Мога ли да ти услужа с нещо?
