— Да, сър. Ще ви помоля да тръгнете по главния път, после завийте към Найроби и като стигнете до разклона за националния парк „Хелс Гейт“, отбийте там. Паркът е затворил преди около час. Пътят е неосветен. Аз ще ви чакам там след десет минути.
Донъхю подкара колата си по алеята с бугенвилии към портала на фермата, където пазачът насочи фенерче в лицето му, а после и вътре в колата, сякаш се боеше, че може да е задигнал някоя леопардова кожа от къщата. На екрана на телевизора източните бойни изкуства бяха отстъпили място на непрофесионално заснета порнография. Той бавно изкара колата на шосето, като се оглеждаше за хора и животни. Закачулени туземци клечаха или лежаха от двете страни на пътя. Самотни пешеходци с дълги тояги вдигаха бавно ръка за поздрав или на шега се преструваха, че ще се хвърлят под колелата. Той продължи напред, докато видя елегантната табелка на разклона за националния парк. Там спря, угаси фаровете и зачака. Зад него спря кола. Той отключи вратата откъм мястото до шофьора и я отвори на около една педя, за да светне лампичката. По небето нямаше нито облаци, нито луна. През предното стъкло на колата се виждаха ярки звезди. Донъхю различи съзвездията Телец и Близнаци, после и Рак. Крик се вмъкна на седалката до него и затръшна вратата; в колата настана пълен мрак.
— Шефът е отчаян, сър. Не съм го виждал така от… всъщност никога — каза Крик.
— Вярвам ти, Дъг.
— Нещо е започнал да изперква, между нас казано.
— Предполагам, че е напрегнат — съчувствено каза Донъхю.
— Цял ден седя в централата и го свързвам. Първо лондонските банки, после Базел, после отново банките; разни финансови фирми, за които не е и чувал, му предлагат заеми при четирийсет процента месечна капитализирана лихва; накрая и глутницата плъхове, както им вика — политиците де. Човек не може да се сдържи и дава ухо, нали така? — Майка с дете на ръце плахо подраска по предното стъкло с тънката си като клечка ръка; Донъхю свали прозореца и й подаде сгъната банкнота от двайсет шилинга. — Ипотекирал е къщите си в Париж, Рим и Лондон, вече плаща наем за собствения си дом в Сътън Плейс, Ню Йорк. Търси купувач за тъпия си футболен отбор, но кой глупак ще се излъже? Днес помоли своя приятел от „Креди Сюис“ за двайсет и пет милиона долара, обеща да му върне трийсет в понеделник. Освен това КВХ го дърпат за неизплатени суми по договорите. Ако не им плати, ще му вземат компанията.
До прозореца се бяха събрали три човешки фигури — семейство бежанци, дошли отнякъде, тръгнали за никъде.
— Да ги опухам ли, сър? — попита Крик и посегна към дръжката на вратата.
— Няма да правиш нищо подобно — рязко му нареди Донъхю. Той запали двигателя и бавно премести колата, докато Крик продължаваше да говори.
— Той нищо не прави, само им крещи. Направо да ти е жал да го гледаш. КВХ не му щат парите. Те искат да му отнемат бизнеса, както знаехме всички още отначало, с изключение на него. Не знам докъде ще стигне, като почнат трусовете.
— Съжалявам, Дъг. Аз все си мислех, че вие двамата с Кени сте като баща и син.
— И аз, сър. Признавам, че не ми беше никак лесно да взема решение да ви заговоря. Аз не съм някой двуличник, нали така?
Групичка изгонени от стадото мъжки газели се бяха събрали край шосето и ги гледаха с любопитство.
— Какво искаш от мен, Дъг? — запита Донъхю.
— Мислех си дали няма да се намери някаква работа за мен, сър. Нещо неофициално, ако трябва някой да бъде проследен или посетен. Или ако потрябват някакви специални документи. — Донъхю слушаше не особено впечатлен. — Освен това имам един приятел. От службата в Ирландия. Живее в Хараре, аз там не стъпвам.
— Е, и какво?
— Ами опитали се да го наемат. Той е на свободна практика, така да се каже.
— Да го наемат за какво?
— Някакви хора, приятели на негови приятели от Европа, му предложили много мангизи да затвори устата на някаква бяла жена и нейния чернокож приятел горе, край Туркана. Много спешно, от днес за вчера. Тръгване вечерта, пращат му кола.
Донъхю отби в банкета и отново спря.
— Дата?
— Два дни преди убийството на Теса.
— Приел ли е поръчката?
— Разбира се, че не, сър.
— Защо?
— Не е такъв тип. Първо, не посяга на жени. Бил се е в Руанда, в Конго, стига му. Повече не докосва жена.
— Какво е направил тогава?
— Посъветвал ги да говорят с други хора, които не са толкова придирчиви.
— Кои са тия други хора?
— Не казва, мистър Донъхю. Пък и да искаше да каже, аз нямаше да го слушам. Някои неща са твърде опасни, по-добре да не ги знаеш.
— Май нямаш кой знае какво да предложиш.
— Е, той е готов да опише ситуацията в по-широки параметри, ако разбирате какво искам да кажа.
— Не разбирам. Аз купувам дати, имена и места. На дребно. Срещу пари в плик. Не ме интересуват широките параметри.
— Аз мисля, че ако махнем терминологията, той просто иска да каже следното: бихте ли желали да закупите историята за това, което се случи с доктор Блум, включително карта на местността? Само че моят приятел много обича да пише, та той е съставил подробно описание на събитията около езерото Туркана в частта, отнасяща се до доктора, така както са му предадени от неговите познати. Специално за вас при условие, че получи добра цена.
Около колата се бе събрала нова групичка нощни скитници, предвождани от възрастен мъж с дамска шапка с широка периферия и копринена панделка.
— Струва ми се, че това са пълни глупости.
— Не са глупости, сър, това е самата истина. Знам, че е истина.
Донъхю потръпна.
— Къде е? Описанието на събитията, дето уж го е написал?
— Ще кажа само, че е подръка, сър.
— Ще бъда в билярдната на хотел „Серена“ утре по обяд за около двайсет минути.
— Моят приятел очаква да получи петдесет бона, мистър Донъхю.
— Ще ти кажа колко ще получи, след като видя стоката.
Донъхю шофира цял час, като се мъчеше да избегне дупките по пътя, без да намалява скоростта. Един чакал се стрелна пред фаровете му на път за резервата. Група жени от фермата за цветя наблизо му махнаха на автостоп, но този път той не спря. Дори когато минаваше покрай собствената си къща, той отказа да намали, а продължи право към Британската мисия. Езерната сьомга щеше да почака до утре сутринта.
21.
— Санди Удроу! — провикна се Глория сериозно-закачливо, кокетно изправена, с ръце на кръста, издокарана в новия си пухкав пеньоар. — Крайно време е да развееш знамето.
Тя бе станала рано тази сутрин и дълго се реса с четката за коса, докато той се бръснеше. Момчетата бяха изпроводени на училище с шофьора, после тя му приготви яйца с бекон — нещо забранено по принцип, но от време на време всяко момиче има право да поглези мъжлето си. Сега тя говореше с тона си на училищна директорка, шеговито строг и назидателен, макар тази подробност отначало да убягна на съпруга й, заровен както всяка сутрин в купищата местни вестници.
