гърдите й така, че розовият цвят на зърната им прозираше през тънката влажна материя. Тя е привлекателно момиче, мислеше Мъри почти ядосан, но какво, по дяволите, ставаше с нея? Беше ли онемяла? Очевидно не, защото изведнъж заговори.

— Радвам се, че спечелихме. Исках да извадим от строя тази гадна двойка холандски гургулици. Можете ли да си ги представите в леглото? „Извинявай за тлъстините ми, мили.“ Искам да спечеля целия турнир. Дори само напук на нашите възхитителни спътници. Каква тълпа. Мразя ги всичките, а вие?

— Не, не бих могъл да кажа такова нещо.

— Просто сте неискрен. Те са ужасяваща пасмина, особено нашата маса. Г-жа Хънт-Хънтър — същинска вещица с конска мутра. Досажда ми. Проста като кал, честна дума. И корабът, и той е отвратителен. Никак не исках да участвам в това дяволско пътуване. Моите благоверни родители ме замъкнаха на борда за косите. Каютата ми се счита за една от най-хубавите в първа класа. На баща ми му излезе солена. Трябва да я видите. Кучешка колиба с баня като кухненски умивалник. И можете ли да си представите — храната я сервират туземци. Защо не са взели бели камериери?

— Камериерът на нашата маса изглежда много приличен, весел тип.

— Не сте ли забелязали как мирише? Може да задуши човек. Много съм чувствителна към миризмите, има някаква връзка с обонятелните нерви, казал докторът на мама. Пфу — мазен търбух! Работата е там, че обичам хората да миришат на чисто.

— А аз? — не можа да се сдържи да не попита иронично Мъри.

Тя се засмя и протегна дългите си крака широко напред.

— Да ви кажа ли откровено? Вие сте единствената бледа искрица на хоризонта. Не забелязахте ли как ви приех първия ден на обяда? Аз или харесвам човека, или не. Мога да кажа — от пръв поглед. И за да бъда съвсем откровена, аз помолих татко да ви вземе за мой партньор. Той не е лош старик, макар че е малко къркач. Мама е поносима, само да спре да ми кудкудяка. Но аз трябва да ги държа на мястото им, често пъти ги смразявам, за да ги накарам да правят каквото искам аз. Аз говоря ужасно много. Понякога говоря непрекъснато. Понякога не казвам нищо, абсолютно нищо. Обичам да се отнасям по този начин с хората. Горда съм. Често изкарвам старата Уенрайт из кожата й. Когато започне да ми чете морал, аз просто я поглеждам и припадам.

— Тя ви беше класен наставник, така ли?

— Беше! — каза тя разсеяно. — Но ме изхвърли.

— Но защо, боже, господи?

Тя му се усмихна с ленивата си усмивка.

— Това може би ще се разкрие по-късно.

На следващия следобед Дорис и докторът успешно изиграха два гейма на бълбоурд и един гейм на деккуа10, а родителите на Дорис отново бяха зрители. Игрите доста забавляваха Мъри. Никога преди това не беше срещал такава като нея, с такива забавни предразсъдъци и такава нетолерантност, толкова сигурна в собственото си привилегировано положение и все пак с подчертано чувство на простота, стигащо до вулгарност, което компенсираше нейната абсурдна претенциозност. Фактът, че тя го харесваше, беше ласкателен. Сега бе явно, че Холбрукови бяха луди по дъщеря си, колкото и неотзивчива да беше тя, и той бе много по-малко изненадан, отколкото можеше да бъде, когато станаха и се приближиха към нея, страшно зарадвани от тройната победа. Г-жа Холбрук го възнагради с изключително блага усмивка.

— Вие изведохте нашата Дори напред, докторе. А и вие се представихте много добре.

Самата Дорис, която се готвеше да си върви, не каза нищо, но срещна очите му и го награди с особената си полуусмивка. Той поговори малко с родителите й, а след това, като стана и се отправи към кабината си, Мъри ги видя да си шушукат на ухото; при това г-жа Холбрук явно караше мъжа си да действа. И наистина, няколко минути по-късно Холбрук влезе в амбулаторията, мазен, общителен и словоохотлив.

— Нищо ми няма, докторе. Съвсем нищо. Просто ми трябва една лъжичка бисмут. Няма нищо по-хубаво за облекчаване на стомаха от бисмут. Къде го държите, аз ще си взема.

Мъри показа шишето с бисмута, като се чудеше (докато го наблюдаваше как взема щедрата порция в дланта си) дали не трябва да предупреди Холбрук за състоянието на черния му дроб, който очевидно бе обхванат от цироза. През повечето от дните, заедно с Хендерсън и Макримън — двамата плантатори на чай — старикът (с изключение на посещенията му на спортната площадка и разговорите му с капитана на мостика) бе станал неразделна част от бара.

— Това е то! — възкликна Холбрук, изблизвайки купчината бял прах с месестия си език. — А ето и вашия хонорар, докторе.

— И таз хубава, сър. Не мога да взема всичко това. Това е… това е неприлично много.

— Докторе — каза Холбрук и бавно фиксира Мъри с малките си проницателни очи. — Ако искате съвета на един човек, който е видял много на този греховен свят, когато ви се отдаде шанс за нещо хубаво, вземете го.

Пламенно щедър, той залепи една петлирова банкнота в ръката на доктора.

Когато Холбрук си излезе, Мъри замислено намести шишето на рафта, и заразен от речника на О’Нил, улови, че се усмихва: „А сега, дявол да го вземе, ще бъде най-добре да спечелим целия турнир.“

Това обаче не беше повече от поза. Момичето бе привлякло вниманието му като обект за наблюдение. Понякога изглеждаше далеч по-мъдра от годините си, а друг път — почти невежа. Понякога мрачно мълчалива, тя често ставаше щедра на забавни и предизвикателни разговори. Това, което най-вече го възхищаваше у нея, бе пълното й безразличие към онова, което хората мислеха за нея. Тя никога не търсеше популярност и — за разлика от онези, които вече се обръщаха в малките компании помежду си на малки имена — на нея изглежда й правеше удоволствие да бъде изолирана фигура. Имаше особен талант да карикатури хората и можеше да бъде агресивно груба към този, който се опитваше да я ласкае или да се сближи с нея. Нейното небрежно отношение се простираше и върху личните й вещи, които притежаваше в безкрайно разнообразие. Винаги забравяше сака си, някой шал или пуловер на палубата, забравяше някъде или губеше ценни неща, без да й мигне окото. Тези черти от характера увеличаваха любопитството му. Когато по време на обеда или вечерята тя го поглеждаше с прикритата си и загадъчна усмивка, той бе повече от когато и да било в недоумение. Твърде често бе склонен да чувства съжаление към нея. Всичко това придаваше оттенък на допълнителен интерес към онова, което майката така умело бе изразила като извеждане на Дорис „напред“ при състезанията. Фактически в игрите нямаше особено напрежение, тъй като повечето от пасажерите бяха възрастни. Изглежда само една двойка щеше да окаже сериозна съпротива: — Киндърсли — съпружеска двойка с две малки деца, която се връщаше в Кадур на Майсур след тримесечна почивка. Мъжът бе около 35-годишен, крайно енергичен и прям, управител на малко кафейно имение, което бе твърде лошо ударено от кризата, вследствие свръхпроизводството на Бразилия. Съпругата му, известна като добра състезателка на тенис на трева, бе приятна, дребничка жена с откровено, доста сериозно изражение. Те седяха на масата на първия помощник. С приближаването на „Пиндари“ към Суецкия канал Мъри и партньорката му, след добра игра, се класираха и в трите полуфинала. Семейство Киндърсли също се бяха класирали.

В навечерието на тяхното пристигане в Порт Саид г-жа Холбрук, която си почиваше на палубата, кимна на доктора и му посочи свободния стол до себе си. При няколко други случаи той бе вече удостоен с такава покана, и в отговор на любезните й въпроси бе споделил доста от своите предишни „борби“, до известна степен сходни с нейните собствени преживелици, и спечели симпатията и одобрението й. Сега, след коментара й за възхитителното време и няколко въпроса от рода на този, кога корабът акостира, тя се наведе към него:

— Утре ще слезем на брега да разгледаме забележителностите и да направим някои покупки. Очакваме да дойдете с нас.

— Ужасно съжалявам, г-жа Холбрук. Трябва да остана на борда. Трябва заедно с пристанищния надзор да прегледаме всички здравни документи. А имам и болен от екипажа, когото може би ще трябва да водя в болница.

— Колко жалко! — каза тя разстроена. — Не може ли г. Холбрук да поговори с капитан Торанс?

— О, не! — прекъсна я той бързо. — Дума да не става. Здравната ведомост е най-важна. Корабът не може да отплува без нея.