от двадесет. Бе възвисока, бледа, със скучаещ израз, с хубава фигура, тъмна коса и каменносиви очи, които държеше надолу, намусена, изправена и мълчалива почти през цялото време на обеда.

Не и Холбрук! С манчестърския си акцент, общителен, експанзивен, ловък, той разчупи първоначалния лед и тактично поведе разговора, развесели камериера, докато не го накара да се разсмее, започна да се закача с Махрата, заради последните му гастрономически трудности в Лондон, което предизвика усмивка дори на мършавите устни на г-жа Хънт-Хънтър. След като бе оживил масата, той между другото спомена, че синът му е в Калкута, където открива клон от бизнеса си, че Дори — той погледна към дъщеря си, която отбягна влюбения поглед на баща си — току-що е завършила гимназията на мис Уенрайт в Блекпул и че пътуването им до Индия съчетаваше удоволствието с работата. Чак когато предложи да поръча шампанско за всички, укоряващият поглед на жена му го възпря.

— Е добре, майчице — отстъпи той шеговито. — Ще го поръчаме за вечеря довечера. Съгласна ли си, Дори?

Дорис му хвърли гален поглед.

— Престани, татенце. Историята на живота ти е достатъчна.

— Така е, момичето ми. — Той се засмя снизходително, с нотка на гордост. — Обичам да ми сочиш подходящия път.

— И подходящото време.

— Стига, Дорис — предупреди нежно майката, след това огледа всички на масата и допълни, като че ли искаше да се извини: — Дъщеря ни нещо не е добре напоследък. Нощното пътуване бе страшна умора за нея.

Същия следобед, като мина през каюткомпанията, Мъри завари Холбрук с ръце в джобовете пред таблото със съобщения, зачетен в спортния вестник.

— Изглежда че всички са се записали, докторе.

— Прегледах списъка на пътниците съвсем основно, сър.

— Нашата Дори обича да играе — каза другият замислено. — Повечето от игрите й се отдават леко. Сигурно бихте могли да й намерите партньор, докторе — той замълча. — Какво ще кажете за себе си, например? Вие сте енергичен, млад човек.

Мъри се колебаеше.

— Бих бил радостен сър — каза той, добавяйки бързо: — Ако това е позволено. Аз… аз ще говоря с първия помощник.

— Направете го, момко. Ще ви бъда благодарен.

Впечатленията на Мъри от дъщерята на Холбрук не бяха добри; не му се щеше да го забъркват в тази работа. Освен това като корабен служител той се съмняваше, че ще може да участва в състезанията. Междувременно, когато бе завършил прегледа си, той намери О’Нил на мостика и му обясни положението. Големият ирландец бе приятелски настроен към него и гледаше да помогне, като от време на време го съветваше при по-важните му задължения.

— Разбира се, че можете да играете, докторе! — каза О’Нил с отсечения си белфастки акцент. — Предполага се, че трябва да бъдете внимателен към жените. Освен това видях малкото парче, когато се качваше на борда. Изглежда, че има нещо. — Сините очи на О’Нил замигаха. — С малко късмет ще можеш да се поразвлечеш.

— Не ми се ще — каза Мъри рязко. Неговото чисто чувство към Мери направи предложението, макар и добронамерено, крайно неприятно за него.

— Е, както и да е, бъди вежлив — няма да ти навреди, а може да ти бъде от полза. Старият вече се клатушка. Медикаменти „Холбрук“. Започна с аптека в една забутана улица на Бутъл. Направи състояние от хапчета — той се захили. — Размърда червата на човечеството. Отговорът бе в разхлабителното. Слушай, това ми припомни една работа. Чул ли си някога тази? — О’Нил, смела и доблестна душа, който е бил торпилиран по време на войната и плувал 5 часа в Атлантическия океан, преди да бъде изваден, имаше мания да разказва солени истории. Мъри се предаде и се усмихна предварително, щом другият започна: — Един янки се шляел по улиците на Чикаго, а един друг янки, който седял на тротоара, го спрял. „Можеш ли да ме насочиш към добър аптекар?“ — попитал той. „Братко“ — казал другият в яростна скоропоговорка „ако искаш на господа собствения аптекар, просто…“ Когато стигна до нецензурната ядка на вица, О’Нил си накриви шапката, облегна се назад на перилата и се затресе от смях.

Мъри остана на мостика около половин час, крачеше нагоре-надолу с първия помощник и гледаше как чезне френският бряг, а засилващият се вятър, който бе много по-остър горе, брулеше страните му. Драмънд бе прав; в полъха на откритото море имаше здраве. Колко по-добре се чувстваше той сега и колко приятен бе животът на борда. Той бе забравил обещанието си към Холбрук, но когато слезе долу, то му дойде на ум и като сви рамене, вписа името на мис Холбрук и своето в края на списъка за състезанията по двойки.

Времето продължаваше да бъде хубаво, морето спокойно, небето грееше през деня, преливаше от виолетовите залези и кадифето на светлите нощи, в които „Пиндари“ оставяше фосфоресциращата си следа. Това бе морето на Язон и Одисей; призори корабът изглеждаше застинал между небето и водата; извън времето и реалността, освен че там — отвъд дясната страна на носа — беше Сардиния, и ароматът на изтравничето се носеше от мекия, прииждащ на вълни бриз.

Мъри вдишваше свободно и дълбоко от този ароматичен въздух, без болка или затруднение и разбра, че плевритът му е изчезнал. Вече нямаше нужда да слага слушалките на гърдите си. Кожата му бе хванала загар. Никога не се бе чувствал по-добре. След тези години на продължително усърдно учене сегашните условия на живот му изглеждаха общо взето твърде добри, за да бъдат истина. Момчето, което обслужваше неговата кабина, го будеше в седем; то шляпаше босо по коридора и носеше неговия любим сорт чай „Чота хазри“ с пресни плодове; той ставаше след половин час, гмуркаше се в плувния басейн на палубата, след това се обличаше. Закуската бе в девет; след това правеше редовните си визитации, или един път седмично придружаваше капитан Торанс при официалния му преглед на кораба. От 10,30 до обед той прекарваше в амбулаторията си. Обедът бе в един, а след него (с изключение на определения приемен час в пет) той бе свободен до края на деня — оставаше му само да бъде услужлив и любезен с пътниците. В 7,30 мелодичният гонг известяваше вечерята надлъж и шир по коридорите — винаги желан звън, тъй като ястията бяха богати, ароматични и изобилни, а туземните подправки особено пикантни.

На следващия понеделник състезанията започнаха. Малко преди да удари осем Мъри затвори амбулаторията и отиде на спортната площадка на палубата за първия кръг на корабните състезания за двойки по тенис на маса. Партньорката му бе вече там, облечена в къса бяла пола и фланелка. Стоеше до родителите си, които (по-скоро, за да го объркат) бяха седнали на шезлонги съвсем близо до корта, да не изпуснат нищо от играта. Той се извини, че я е накарал да чака (макар че всъщност не бе закъснял), но тя не каза нищо — само го погледна. Не можеше да разбере дали е нервна, или — както му се стори на масата — просто бе своенравна.

Техните противници дойдоха — една новобрачна холандска двойка на име Хендрикс, която пътуваше за Читагонг — и мачът започна. Отначало Дорис бе безгрижно ексцентрична, но той, макар че не бе играл на двойки досега, имаше набито око и успяваше да компенсира грешките и, като правеше това непретенциозно и със свойствения си добър хумор. Тогава тя започна да се старае и да играе блестящо. Имаше изправена, добре развита фигура, кръгли много хубави гърди, и дълги, добре оформени крака, които късата й пола откриваше при играта. Хендрикс — топчеста и тромава двойка — не можаха да устоят. Спечелиха красиво с шест на две игри. Когато той я поздрави, казвайки „баща ви ми каза, че сте добра на тенис и това е истина“, тя му отправи един от редките си преки погледи, мимоходом и без да се усмихне.

— Да — каза тя. — Учили са ме на няколко трика, а и аз съм си изработила няколко свои. Но няма ли да ме почерпите? Нека да пийнем тук на открито.

Когато палубният камериер донесе две големи цитронади с лед, тя се излегна на шезлонга с полуотворени очи и засмука сока през сламката. Той я погледна неловко, като че ли се чудеше какво да каже — малко неочаквано за човек, който като него винаги намираше подходящата дума за подходящото място. Възбудата от играта бе придала на бледото й лице руменина и караше фланелката й да лепне към