— Е — каза тя след малко, — разчитахме на вас. Дори ще бъде съвсем разочарована.

Последва кратка пауза и след това започна да говори за дъщеря си доста интимно. Дори е толкова мило момиче, просто любимка на баща си, но понякога малко ги тревожела. Не заради това, че не са й дали най- доброто, което са могли — да, просто най-доброто образование, което може да се купи; училището на г-ца Уейнрайт е едно от най-отбраните в северна Англия. Тя говори френски и може да свири хубаво на пиано истински класически пиеси. Взима всички видове частни уроци по тенис и прочие, по красноречие и държане в обществото. Баща й искал да има всички предимства. Но тя била толкова опако момиче, не може да се каже с лош характер, но просто един вид навъсена — обаче забележете: тя може да бъде и много оживена и разговорчива, а понякога и склонна към депресия — съвсем противоположна на брат си Бърт, който винаги е бил най-веселият момък на света. Г-жа Холбрук спря и очите й се озариха при мисълта за сина й. Да, заключи тя, не може да каже нищо повече, освен че е наистина благодарна, както и баща й, за начина, по който е проявил интерес към Дори и й е направил толкова голямо добро — наистина, както се казва, задето я е пробудил.

Мъри бе развълнуван. Той хареса тази непретенциозна малка жена, която, претоварена със скъпите си дрънкулки и неподходящите си дрехи, натрупани отгоре й от нейния съпруг, не правеше капитал от произхода си, и (въпреки богатството на Холбрук) изцяло лишена от социални претенции, така искрено се безпокоеше и се вълнуваше за дъщеря си. Но той почти не се досещаше какво да каже и бе принуден да се опре на обикновени учтивости.

— Дорис е прекрасно момиче и аз съм сигурен, че ще надрасне малките си трудности. Просто вижте как се представи на състезанията! И, разбира се, ако мога с нещо да помогна…

— Вие сте добър, докторе — стисна тя ръката му майчински. — Няма защо да ви казвам, че ние сме наистина привързани към вас.

На следващия ден в 10 часа̀ те бяха в Порт Саид, минаха край вълнолома с голямата статуя на Лесепс и след многочасово чакане насред канала, докато свалят жълтия флаг на карантината, те влязоха в дока и започнаха да се зареждат с гориво и вода. Всички пасажери, които възнамеряваха да слизат на сушата, напускаха кораба по обед. Семейство Холбрук махаше с ръка на Мъри слизайки по стълбата, и той съжаляваше, че няма да бъде с тях. Горе от палубата градът изглеждаше примамлив и мистериозен. Зад редицата навеси на доковете той лежеше в жълто и бяло срещу плоския хоризонт, замъглен от маранята. Светли керемидени покриви и балкони блестяха на слънцето. Двойките минарета, изострени като моливи, се издигаха нежно над тесните улици, пълни с цветове, глъч и движение. Жалко, че не можеше да приеме поканата на Холбрукови.

Така или иначе имаше достатъчно работа. Болният от екипажа будеше подозрение за остиомиелитис, и когато пристанищният медицински офицер потвърди диагнозата, трябваше да се подписват книжа и да се преодоляват какви ли не досадни протакания преди човекът да бъде отведен с линейка и прехвърлен в болница. След това трябваше да се прегледат цистерните с вода за пиене, подир което капитанът изпрати да го повикат и така нататък. Корабът бе пълен с амбулантни търговци, полицаи, пристанищни хамали, египетски посетители и агенти от компаниите. Мина четири часа̀, докоато се освободи временно, и тъй пощата затваряше след половин час, едва има̀ време да довърши докрай писмото си до Мери, което бе дописвал на няколко пъти през последните дни. Той се чувстваше виновен за това, още повече, че когато агентът дойде в шест часа̀ на борда, в малкия чувал имаше три писма от нея и едно, съдейки по почерка, от Уили. Вместо да ги прочете сега надве-натри, той реши да ги остави на шкафчето си и да ги чете с удоволствие, след като се прибере вечерта. Все още му оставаше да състави списък за двойно медицинско снабдяване за излишния еметин, който бе получил от портовия медицински офицер като превантивна мярка, след като в града бе обявена амебична дизентерия. След като свърши с оформянето на документите на компанията, той ги занесе в кантората. Едва тогава си спомни, че трябваше да бъде в пушалнята, където Холбрукови го бяха поканили да се срещнат с тях на чашка преди вечерята. Като съзнаваше, че е закъснял, той забърза по горната палуба, където срещаше пасажерите, развеселени, нахлюпили фесове, натоварени с покупки от базарите: кутии с турски локум и египетски цигари — направени според О’Нил от камилски изпражнения — керамични модели на сфинкса, бронзови брошки, покрити с йероглифи, почти всичките фалшиви. Макримън пиян, увит в бял бурнус, бе купил някакъв зародиш в стъкленица.

Холбрукови се бяха върнали по-рано и когато влезе през двукрилата стъклена врата, бяха и тримата — бащата, майката и Дорис, заобиколени от куп пакети. Холбрук в добро настроение поръча напитките: двойно шотландско уиски за себе си и коктейл с шампанско за останалите. Г-жа Холбрук, която рядко се „отпускаше“ и винаги се опитваше да въздържа съпруга си, позволи да бъде убедена в доводите му за „особения случай“. След това те започнаха да говорят с въодушевление за своята експедиция. Тя минала много успешно: взели кола и се разходили по брега на езерото Манзала, посетили голяма мохамеданска джамия, наблюдавали демонстрациите на някакъв змиеукротител, разгледали интересни колекции в музея, обядвали в градината на „Пера Палас“, където им била поднесена риба, умело сервирана със слънчогледово семе, и накрая, на връщане към кораба, открили един прекрасен магазин.

— Не като онази мръсотия в базарите — каза г-жа Холбрук. — Негов собственик е някой си Симон Арц. Напазарувахме добре при него.

— Арц е човек на дреболиите — засмя се Дорис. — Има всякакви неща отвсякъде. — Тя извади огледало от чантата си и започна да си черви устните. Дали от слънцето, или от оживление страните й бяха леко поруменели и правеха очите й по-светли. Никога не бе изглеждала така жива.

— Така че ние купихме сума неща за нашите приятели — започна отново г-жа Холбрук. — Не забравихме и вас, докторе. Докато се забавлявахме, вие работихте усилено за нас. — С нежна усмивка тя му подаде малък продълговат пакет. Той го пое неловко и се изчерви без да знае дали да го отвори, или не.

— Хайде, разгледайте го. Няма да ви ухапе — настояваше лукаво Холбрук.

Той отвори пакета, готов да намери някакъв тривиален сувенир. Вместо това вътре имаше златен ръчен часовник с плетена позлатена верижка също от фирмата „Патек Филип“, от най-добрите, ръчно изработени швейцарски машини. Сигурно струваше безумно скъпо. Той стоеше онемял.

— Вие сте най-добрите и най-благородните хора — взе да заеква той най-сетне. — Това е точно каквото исках и от каквото се нуждаех.

— Не го правете повече на въпрос, момко! — прекъсна го Холбрук. — Нашата Дори забелязала, че нямате часовник. Тя бе, която ви го избра.

Мъри погледна внезапно към нея и улови погледа й — този предизвикателен интимен поглед, който понякога сякаш ги свързваше в някаква тайна.

— Не се впускай в подробности, татко. Остави, иначе ще разкажа как разпитваше за гюбеците.

Холбрук се засмя, пресуши чашата си и стана.

— Умирам от глад. Нека извикаме камериера да прибере тези неща в каютата, а ние да отидем направо горе за вечеря.

Когато корабът беше в пристанище, вечерята ставаше нещо съвсем разтегливо и се поднасяше почти по всяко време. Те първи седнаха на масата си. Чувството за интимност, което се породи в пушалнята, бе запазено и те представляваха една оживена компания, от която Дорис бе най-веселата. В отношението й към родителите (отношение на единствена разглезена дъщеря) винаги се чувстваше превъзходство, което се колебаеше между цупенето и толерантното презрение, заменено с добродушно-шеговита насмешка, насочена главно към баща й, който й отговаряше по същия начин. Отначало Мъри допусна доста нетолерантно, че Холбрук й е купил нещо особено хубаво на брега. Но не, ето че той започна да я дразни затова, че отказвала всичките му предложения.

Някои от забележките й, макар и остри, бяха много забавни, особено когато започна да осмива техните отсъстващи компаньони по маса със злобни, малки сравнения. Това обаче предизвика от страна на майка й укоризненото:

— Е, мила Дори не се увличай… не прекалявай!

Дорис наистина спря и хвърли към Мъри съучастнически поглед. Междувременно машините започнаха да