агресивна игра, в която те едва ли бяха равностойни. Кулминационната точка дойде в последния гейм, когато Киндърли се протегна много напред, подхлъзна се и със страхотен трясък се намери на пода.

— О, внимавайте! — Дорис се наведе над мрежата с подигравателна загриженост. — Разклатихте кораба.

Имаше малко зрители и забележката бе посрещната с гробно мълчание. Когато мачът свърши, аплодисментите към победителите бяха не толкова ентусиазирани, а колкото само да се каже, че има аплодисменти. Мъри бе отегчен, макар че Дорис, която отново бе в повишено настроение, не изглеждаше да забелязва липсата на каквато и да било топлота. Същото се отнасяше и за родителите й, които неизменно присъстваха. Когато Мъри излезе от корта, Холбрук го хвана за ръката и го замъкна в пушалнята.

— Мисля, че трябва да си поприказваме, докторе — забеляза той с одобрителна усмивка, когато намериха две кресла в един тих ъгъл. — И колкото по-благоприятен е случаят, толкова по-голяма е необходимостта. Ще поръчате ли нещо? Не? Няма да откажете цитронада тогава. А аз ще поръчам шотландско уиски и сода.

Когато поръчката бе донесена, той вдигна чаша.

— Наздраве! Знаеш ли, момко, напомняш ми за собствените ми младини. Аз също бях амбициозен — помощник-аптекар в Бутъл; изпълнявах рецепти на невежи ординатори, които не можеха да различат киселина от основа. Често звънях по телефона и казвах: „Докторе, предписали сте сода бикарбонат и ацидум хидрохлорикум в една и съща смес за стомах. Ако я направя, шишето ще се пръсне на парчета.“ Може би това ми даде идеята, че в препарати, които наистина вършат работа, има пара̀. Когато спестих малко и се ожених, и отворих малкото магазинче в „Паркин стрийт“, аз започнах с няколко мои рецепти: прахове против главоболие „Холбрук“, паста против екзема „Холбрук“, мехлем против навяхване „Холбрук“. Спомням си този мехлем, струваше ми три фардинга шишето, а го продавах по един шилинг и шест пенса. Дяволски хубаво нещо! Всички отбори от лигата по ръгби го употребяваха; той е все още един от артикулите ни днес. Е, това беше началото, момко.

Той отпи бавно от питието си, след това започна да обяснява развитието и разрастването на бизнеса си; не с хвалби, а със спокойна северняшка убеденост на човек, който е създал едно изключително преуспяващо предприятие и е натрупал състояние от него. Холбрукови бяха сега едни от най-големите производители на фармацевтични продукти в Обединеното кралство, но основната част от печалбите им бе от продажбата на голям брой високодоходни лекарства собствено производство, като се почне от хапчета против кашлица, та се стигне до антибиотици.

— И не се отнасяйте с презрение към тях, докторе, те са първокласни специалитети. Мога да ви посоча хиляди отзиви. Запазил съм една лична папка с благодарствени писма, които стоплят сърцето на човек. — Холбрук кимна съучастнически и стопли гърлото си с още една глътка. — Така, както ни гледаш, ние имаме главната фабрика в Бутъл, второстепенно предприятие в Кардиф и големи експедиционни складове в Лондон, Ливърпул, Глазгоу и Белфаст. Правим огромен износ за Изтока и заради това синът ми Бърт е навън, да открива нови представителства и складове в Калкута. Но това не е всичко, момко — продължи Холбрук и съзнателно побутна Мъри с показалеца си. — Ние имаме планове за разширение и в Америка. Веднъж Бърт да свърши с Калкута, ще го изпратя в Ню Йорк. Той вече е хвърлил око на едно добро място за фабрика там. Забележете, търговията в Щатите ще бъде от друг сорт. Времената се променят и ние ще вървим към първокласни медицински средства, витамини и тем подобни. Може би ще се заемем с производството на някои от новите барбитурати. Но, повярвайте ми, каквото и да правим, ще имаме изненадващ успех.

Той се облегна, извади цигара и я запали, дръпна леко, след това, без да престава да гледа Мъри, с примигващи очи, се усмихна.

— Това са плановете ми, мой млади момко. А сега да видим твоите какви са?

— Вижте какво, сър — леко се изчерви Мъри от прямотата на въпроса, — когато се върна от пътуването си мен ме чака болнична служба. При това добра, с възможност за изследователска работа и… заплата 500 лири годишно.

— Е, момко, това е добра работа, наистина, но, прощавай, много обикновена. Аз питах за перспективите ти.

— Естествено, надявам се на повишения…

— Какво повишение? Преместване в по-голяма болница? Аз познавам добре условията. Това ще отнеме години. Веднъж започне ли болнична служба, човек затъва в нея за цял живот. И за един отворен млад мъж като тебе, с ум и с такава представителност, това ще бъде престъпление.

— Аз не смятам, че е така — каза твърдо Мъри.

— Аз пък смятам. И не бих ти го казал, ако госпожата и аз не сме обмислили твоите възможности от всички страни. Виж какво — той изтърси пепелта от цигарата си, — не съм от тези, които гърмят на вятъра. Ние бихме използвали в нашия бизнес един млад лекар като тебе, особено в американския завод. Ти би могъл да ни съветваш за технологията, да изработваш нови рецепти, да ръководиш рекламата и, щом като говориш за изследователска работа, да се заемеш с новата ни лаборатория. За тебе ще има чудесни възможности. И от наша гледна точка един професионалист ще бъде от полза за персонала ни. Що се отнася до заплатата — той замълча и прикова приятелски зачервените си очи върху Мъри, — ще ти дам като начало 1500 лири годишно с възможно допълнително възнаграждение и годишно увеличение. По-нататък ще си позволя да кажа, че с течение на времето, ако работите между нас вървят добре, може дори да ти предложа и съдружничество.

Съвсем объркан, дори изумен, Мъри отклони погледа си. Естеството на това поразяващо предложение, въпреки че изглеждаше делово и логично, бе в действителност прозрачно като илюминатора, през който той гледаше объркан бавно заоблачаващото се небе. И Холбрук го казваше така, че да бъде прозрачно. Как да откаже деликатно, без да накърнява чувствата на стареца и без, разбира се, да се отчуждава от цялото семейство — това беше проблемата. Накрая той каза:

— Г-н Холбрук, това е много благородно от ваша страна и аз се чувствам удостоен с чест от доброто ви мнение за мене. Но аз съм приел назначение в болница, дал съм думата си. Не мога да я пристъпя.

— Те ще вземат някой друг — леко го обори Холбрук. — Да, и то без ни най-малко да се безпокоят. Ще има истински наплив.

Мъри мълчеше. Той знаеше, че само трябва да спомене наближаващата женитба, за да отхвърли предложението. Но поради някаква неясна причина, може би от свръхчувствителност или прекалена деликатност на чувството, той се колебаеше. Така добре се беше поставил пред това достойно семейство, че не намираше приятна мисълта да разбива — както без съмнение щеше да направи — една много приятна и добра връзка. Освен това въпросът за неговия годеж не бе повдиган нито веднъж по време на пътуването. Не бе виновен той, ако го бяха взели за необвързан млад мъж; той просто не бе имал благоприятен случай да им го каже. Колко странно щеше да изглежда това, ако би го направил сега. Той би изглеждал абсолютен идиот или, което е по-лошо, може да излезе, че го е било срам да говори за Мери. Не, сега, когато краят на пътуването почти се виждаше, той не искаше да се поставя в толкова оскърбително положение. Не си струваше. След няколко дни Холбрукови щяха да си отидат. Той нямаше да ги види повече. А по обратния път той щеше да се погрижи да изясни положението си по-рано, така че тези контрапредложения по всяка вероятност нямаше да се повторят отново… Междувременно неговата най-добра тактика щеше да бъде да отлага.

— Няма нужда да казвам колко много ценя вашия интерес към мене, сър. Но естествено при положение, че трябва да се вземе едно такова важно решение, аз ще трябва да си помисля.

— Правилно, момко! — каза Холбрук и насърчително кимна. — Колкото повече мислиш върху него, толкова повече ще го харесаш. И не забравяй моя съвет. Когато ти падне — взимай.

Мъри слезе в каютата си и се затвори. Искаше да бъде сам, не за да прецени това извънредно предложение, защото нямаше ни най-малкото желание да го приеме, но просто за своето собствено успокоение; да премисли в детайли, как се бе стигнало до това.

На първо място нямаше съмнение, че родителите на Дорис го бяха харесали още от началото. Особено г-жа Холбрук бе показала голяма симпатия, а напоследък се държеше почти майчински. Старият Холбрук бе труден обект, но той също бе спечелен или под натиска на съпругата си, или поради това, че наистина бе харесал Мъри. На второ място — доколкото можеше да се схване — за Холбрук и неговия син Бърт бе наистина необходимо да приобщят активен, умен, млад лекар за това ново американско предприятие. Дотук