Кожата му се сцепи от ъгълчетата на устата по посока към ушите. Горната му устна се зави към челото без нито една капчица кръв, подобно на консерва, която се огъва под напора на отварачката, брадичката му се оголи.

Значи освен за гавра с Христовото разпятие тялото на брат Тимотей беше послужило за какавида, от която излизаше една антиочарователна пеперуда.

Под облицовката на лицето се криеше в пълния си блясък онова, което само бях зърнал в очните кухини: фантасмагория от костички, свързани по всевъзможни начини: от панти, от мостове, от свръзки, за които нямаше име и които бяха от друг свят.

Изглежда, привидението беше солидна маса от кости, които сякаш бяха споени една за друга, наблъскани дотолкова гъсто и интимно, че не би следвало да се въртят и извиват поради липса на място. Но въпреки това те се гърчеха, извиваха, олюляваха и какво ли още не, сякаш се движеха с главозамайваща виртуозност не в три, а в четири измерения.

Представете си, че ходът на цялата вселена и на цялото време се контролира от едно безкрайно голяма скоростна кутия; представете си сега, че гледате този невероятен механизъм и приблизително ще разберете чувствата ми — недоумение, страхопочитание, ужас — докато стоях пред тази конструкция на конструкциите, чиито елементи се разбъркваха и преподреждаха, объркваха и презареждаха, цъкаха и тиктакаха, извиваха се и се огъваха, отърсвайки се от тленната паяжина на горкия брат Тимотей.

Нещо енергично се раздвижи под расото на мъртвия монах.

Може би щях да остана на шоуто, ако имаше пуканки, пепси и удобен стол. Охладителната кула обаче беше студено и неприветливо място, с безчет течения и без каквито и да е удобства.

Освен това имах среща в гаража със сладкаро-библиотекаря-хузи. Мразя да закъснявам за ангажиментите си. Грубо е да разиграваш някого.

Една „котка“ се изтръгна от стената. Влакнестата верига го притегли в калейдоскопична структура от кости и за един миг го претопи в себе си. Още един ченгел се изскубна, връщайки се обратно при тати.

Часът на този първобитен звяр най-после беше настъпил и не му беше нужно да се мъкне до Витлеем, за да ражда. Остри бели остриета раздраха монашеската одежда и я направиха на парченца. Изтрябвала му е някаква си Розмари, защо да губи години като бебе12?

Дойде моментът или да паля черните свещи, припявайки хвалебствени химни, или да вдигна във въздуха този склад на злото.

Бу вече беше отпрашил. И аз духнах.

Затворих вратата между охладителната кула и сервизния проход. Позабавих се с ключа си, преди да осъзная, че ключалката е предназначена да пази от външно проникване и никого не мога да заключа вътре.

Сто и двайсет метра до училището ми се сториха безкрайни километри; лампите на тавана бяха далечни като светлините на Питсбърг.

Не виждах Бу. Може би кучето беше открило пряк път към котелното през друго измерение.

Да се бях хванал за опашката му!

Бях пробягал близо трийсет метра, когато чух как вратата се отвори с трясък. В коридора грохотът отекна като пистолетен изстрел.

Дружката на Томи Ходещия по облаци, мохавският триглав симпатяга, пропагандиращ вредите от пушенето, ми изглеждаше по-правдоподобен персонаж от скелетостилизирания торбалан, който изгаряше от копнеж по костите ми. Но виж, страхът от това създание беше рационален.

Брат Тимотей беше сладък, мил, отдаден богу и ето какво го сполетя. Един безотговорен, безработен, безразсъден нехранимайко като мен, който никога не е упражнявал безценното си право на глас, приел комплимент за сметка на покойния Джеймс Дийн, би трябвало да очаква участ, по- достойна за окайване от тази на Тим — а каква ще е тя, умът ми не го побираше.

Хвърлих поглед през рамо.

Тъй като настъпваше през редуващи се осветени и неосветени пространства, не бях в състояние да видя ясно как се движи преследвачът ми, но стъпките си със сигурност не беше научил в балетно студио. Съществото подреждаше част от многобройните си кости и набити крака, но не от един и същи вид, което създаваше затруднения в координацията им и крайният резултат беше, че нетърпеливият ми преследвач се клатушкаше.

Аз непрекъснато поглеждах през рамо, докато тичах, но не съм спирал на едно място, за да разгледам звяра на спокойствие и да отбележа писмено впечатленията си, но ми се струва, че в ретроспективен план най-много ме уплаши фактът, че съществото напредваше не по пода, а по ръба между тавана и стената. Щом си имахме работа с чудовище-катерач, щеше да е по-трудно да опазим децата на втория етаж.

И още нещо: цялата структура от кости се въртеше непрекъснато, сякаш беше включена бургия. Сетих се за думата „машина“, докато наблюдавах през прозореца на приемната друго такова същество да се пренарежда от един сложен модел в друг.

Престъпвайки за кой ли път, преследвачът ми се сгромоляса на пода от високата си позиция. Повдигна се на режещи крикове от кости и продължи напред търпеливо, ала несигурно.

Може би опознаваше способностите си като всяка новородено. Може би това беше момент, достоен за увековечаване с „Кодак“: първи стъпки. Когато стигнах до пресечката с коридора, който очевидно водеше до новото абатство, почувствах увереност, че ще надбягам чудовището — освен ако напредъкът му в ученето не вървеше по лавинообразна геометрична прогресия.

Хвърлих поглед назад и видях, че освен тромаво то е станало и прозрачно. Светлината от лампите вече не играеше по контурите му, а минаваше през тях, сякаш съществото беше направено от млечнобяло стъкло.

За миг, когато спря несигурно, си помислих, че то ще се дематериализира — като дух, не като машина! Тогава то отново стана плътно и солидно и се втурна напред.

Един познат вой привлече вниманието ми към напречния коридор. Нагоре в далечината гласът, който бях чул по-рано, изразяваше искреното желание на друго от тези същества да се срещнем тет-а-тет13.

От това разстояние не можех да съдя за размера му, но подозирах, че големината му значително надвишава тази на чаровника, който беше изскочил от пашкула. Движенията му бяха уверени, грациозни блестящи глисанди по клавишите на пианото, краката му се редуваха в безпогрешен ритъм с бързината на стоножка.

Ето защо направих едно от нещата, които умея най-добре: обрах си крушите.

Нямах сто крака, а само два, и вместо с леки спортни обувки бях със скиорски ботуши, но дивото отчаяние и калориите от превъзходния сандвич с говеждо на сестра Реджина мари работеха в моя полза. Почти се бях добрал до коленото, с голяма преднина пред Сатана и Сатана Младши, или каквото там бяха.

И точно тогава нещо ми се замота в краката. Извиках, паднах и незабавно се изправих, забърсвайки похитителя си, преди да разбера, че съм спипал термоякето си, което бях захвърлил по-рано, защото шумеше.

Тракането и щракането на преследвача ми се издигнаха в кресчендо, сякаш хор обезумели скелети отмерваха финалните тактове от голямото обедно шоу.

Обърнах се и го видях до себе си.

Уродливите крака, различни от тези на щуреца, но също толкова ужасни, изтракаха и спряха като по команда. Предницата на дванайсетоногото ръбато, буцесто, настръхнало привидение се отдели от пода с изненадваща змийска елегантност.

Бяхме лице в лице, или по-точно щяхме да бъдем, ако не бях единствения с лице.

Мозайки от сложно подредени кости цъфтяха и прецъфтяваха, заменяха ги нови форми, но сега това ставаше в бързоструйната тишина.

Безмълвната демонстрация беше предназначена да ми покаже абсолютния си контрол над другоземната