Обгърнат от камъка, потънал в тишината, седях край високия прозорец, докато третият ден от седмицата отстъпваше мястото си на четвъртия. Реката на нощта течеше бавно, безразлична към повелите на календара.

Надявах се да стана свидетел на онзи вълшебен миг, в който снегът наистина ще започне да се сипе. По-рано небето беше процедило няколко снежинки, и толкоз. Надигащата се виелица отказваше да побърза с разразяването си.

Само дебелата свещ на бюрото в ъгъла, закрепена в кехлибареножълтата стъклена поставка, осветяваше помещението. Всеки път, щом станеше течение, треперливият пламък пръскаше маслени отблясъци по варовиковите стени и гъсти сенки се разливаха на вълни в ъглите.

През повечето нощи лампата ми се струваше твърде ярка и единствено екранът на компютъра свети, когато пиша със сиви букви на морскосин фон.

Без сребристата амалгама от светлина прозорецът не отразяваше лицето ми. Зад стъклата ясно виждах нощта.

Дори ако не си монах, а само гост, животът в манастир предоставя сравнително повече възможности да видиш истинското лице на света, непомрачено от собствената ти сянка върху него.

Абатството „Свети Вартоломей“ е заобиколено от калифорнийската Сиера Невада1.

Девствените гори, които покриваха полегатите възвишения, на свой ред бяха загърнати в мантията на мрака.

От прозореца на третия етаж виждах само част от обширния преден двор и асфалтираната алея, която го прорязваше. Четири ниски фенера с крушовидни шапки образуваха кръгове от призрачнобледа светлина.

Отделението за гости се намира в североизточното крило. Приемните са разположени на партера. По- горните етажи са заети от частни апартаменти.

Докато гледах навън в очакване на снежната фъртуна, една бяла преспа — уви, не от сняг — изникна в тъмнината на двора и се понесе към фенерите.

В абатството има куче, петдесеткилограмова кръстоска от немска овчарка и може би лабрадор ретривър. То е съвсем бяло и се движи с безплътното изящество на мъглата. Името му е Бу.

Моето име е Од, което означава „чудак“. Превъртелите ми родители твърдят, че в акта за раждане е допусната грешка и че е трябвало да се казвам Тод. Само дето никога не са ме наричали така.

За двайсет и една години никога не ми е минавало през ума да се прекръстя на „Тод“. Изчанченият ход на живота ми ме навежда на мисълта, че името Од ми подхожда повече, независимо дали се казвам така по волята на родителите си или по прищявка на съдбата.

Долу Бу спря по средата на плочника и се втренчи в алеята, която постепенно се стесняваше и изчезваше в мрака.

Планините не се състоят само от възвишения. Понякога земята си почива от изкачването. Абатството е кацнало на една висока поляна със северно изложение.

Ако съдя по щръкналите уши и вирнатия нос, Бу надушваше приближаването на посетител. Опашката му бе повдигната.

В тъмнината не можех да видя дали козината му е настръхнала, но напрегнатото тяло на кучето красноречиво говореше в този смисъл.

Фенерите на алеята светят от здрач до зори. Монасите от „Свети Вартоломей“ вярват, че ако някой странник се отбие при тях след мръкнало, колкото и редки да са подобни случаи, светлината трябва да замести поздрава „добре дошъл“.

Бу застина за момент, след което пренасочи вниманието си към ливадата отдясно на алеята. Главата му клюмна. Ушите му клепнаха.

Отначало не забелязах причината за тревогата му. И тогава… пред очите ми изникна привидение, неуловимо като нощна сянка над черни води, което мина достатъчно близо покрай един фенер, за да го зърна за миг.

И през деня този гостенин щеше да е видим само за Бу и за мен.

Виждам мъртъвци, духовете на починалите, които по една или друга причина не са напуснали този свят. Ако са били убити, някои идват при мен, дирейки справедливост; други ме търсят за утеха или компания; трети са привлечени към мен от подбуди, които невинаги разбирам.

Това неимоверно усложнява живота ми.

Не ви моля за съчувствие. Всички имаме проблеми и вашите са толкова сериозни за вас, колкото моите за мен. Може би всяка сутрин ви се налага да пътувате час и половина по магистрали с големи задръствания и придвижването ви е възпрепятствано от нетърпеливи и неадекватни шофьори, някои от които са агресивни типове със средни пръсти, хванали мазоли от непрестанна употреба. Представете си обаче колко стресиращо ще е утрото ви, ако в колата до вас седи младеж с ужасна рана от брадва на главата, а на задната седалка се е разположила възрастна дама с оцъклени очи и посиняло лице, която е била удушена от мъжа си.

Мъртвите не говорят. Не знам защо. И посеченият с брадва дух няма да изпоцапа тапицерията ви.

Въпреки това антуражът от доскоро живите действа угнетително и не допринася за доброто ви настроение.

Гостът на ливадата не беше обикновен призрак и може би дори не беше призрак. Освен мотаещите се духове на мъртвите аз виждам още един вид свръхестествени същества. Наричам ги бодаси. Те са черни като мастилото и безплътни като сенките. Формата им е разтеглива. На ръст колкото средно висок човек, те често безшумно се промъкват по земята като котки.

Този на ливадата ходеше изправен. Черен и безформен, той все пак донякъде напомняше на вълк, донякъде на човек. Грациозен, гъвкав, грозен.

И тревичка не помръдна под стъпките му. Ако беше преминал езерото, и една вълничка нямаше да надипли водната повърхност.

Според фолклорните предания на британските острови бодакът е кръвожаден звяр, който се промъква през комините и грабва непослушните дечица. Нещо като служител на „Данъци, такси и налози“.

Съществата, които виждам, не са нито бодаси, нито данъчни инспектори. Те не отвличат нито непослушни деца, нито злодеи на по-зряло възраст. Обаче съм ги виждал, разтегливи като дим, да влизат в къщите през комините, ключалките, процепите в рамките на прозорците. Не знам как другояче да ги нарека.

Инцидентната им поява винаги е повод за безпокойство. Тези същества очевидно са енергийни вампири, които знаят бъдещето. Привличат ги места, където ще се разразят стихийни пожари или кръвопролития. Сякаш се хранят от човешкото страдание.