Надеждата ми тук, в стая трийсет и две, беше да не говоря със Сторми сега, а чак на края на пътешествието ми, когато времето няма да има повече власт над мен, когато вечното настояще ще лиши миналото от привлекателност.

Извърнах поглед, преди да успея да видя черните египетски очи в синята глъбина. Втренчих се в ръцете си, които здраво стискаха таблата на леглото.

Духът на Сторми не е на този свят, за разлика от духовете на блуждаещите мъртви. Тя е продължила напред, както си му е редът.

Силната, неугасваща любов на живите може да действа като магнит на мъртвите. Ако я прилаская обратно при мен, ще й направя много лоша услуга. Макар че подновеният контакт отначало може би ще облекчи самотата ми, в края на краищата космосът няма да се изправи заради кривата ракета на неправилната ми надежда.

Гледах втренчено в ръцете си.

Анамари мълчеше в съня си.

Плюшените котенца и китайският заек си останаха неодушевени предмети, спестявайки ми било демонични моменти, било сцена от филм на „Уолт Дисни“.

След няколко минути сърцето ми възвърна нормалния си ритъм.

Очите на Джъстин бяха затворени. Ресниците й блестяха, лицето й беше мокро. Две сълзи се задържаха за малко на скулите й, потрепериха и паднаха на чаршафа.

Излязох от стаята, за да потърся Бу и бодасите.

В сградата на старото абатство, която сега служеше като училището на „Свети Вартоломей“, бяха инсталирани модерни механични системи, които можеха да се наблюдават и контролират чрез монитори, разположени в компютърната зала в сутерена. Въпросната зала беше спартански обзаведена с бюро, два стола и неизползвана картотека. Всъщност долното чекмедже на картотеката беше претъпкано с хиляди опаковки от „Кит-Кат“.

Брат Тимотей, който отговаря за изправността на механичните системи на манастира и училището, беше пристрастен към тези десертчета. Очевидно той чувстваше, че неспирният му глад за „Кит-Кат“ се доближава опасно до смъртния грях „чревоугодничество“, защото укриваше изобличаващите вината доказателства в чекмеджето.

Освен брат Тимотей и обслужващият персонал друг нямаше работа в тази стая. Изглежда, тайната му беше на сигурно място.

Всички монаси знаеха за нея. Мнозина от тях шеговито са ме насърчавали да надзърна в долното чекмедже на картотеката.

Никой не знаеше дали брат Тимотей се е изповядал на приора, отец Райнхарт, но съществуването на корекция от опаковки говореше за желанието му да бъде заловен.

Братята монаси с удоволствие биха разкрили аферата с потулените доказателства, но не преди тази антикварна колекция да набъбне още повече и не преди да му дойде времето — времето, когато брат Тимотей няма да знае къде да се дене от срам.

Макар че беше всеобщ любимец, за нещастие горкият човечец се беше прочул със силното си изчервяване. Когато биваше смутен, лицето му пламваше като огнен заник.

Брат Роланд намиране, че Господ е дарил своя раб с такава великолепна физиологична реакция за поука и всеобщо развлечение.

В тази зала, която монасите наричаха „Кит-Кат катакомбите“, беше окачен гергеф, на който бяха извезани думите:

Благодарение на компютъра можех да прочета летописите на манастира, както и настоящото състояние на топло— и охладителните системи, системата за противопожарна безопасност, мълниеводите, резервните и електрическите генератори.

На третия етаж тримата бодаси обикаляха от стая в стая и разглеждаха живите, за да удължат удоволствието, когато настане поголовната сеч. Толкова можех да узная с гледане.

Страхът от пожар ме беше довел в залата на приземния етаж. Изучавах подред всички табла, свързани с мерките за противопожарна безопасност. На тавана във всяка стая имаше поне едно пръскало. Коридорите можеха да се похвалят с много пръскала, разположени на пет метра едно от друго.

Според програмата за мониторинг всички пръскала бяха в изправност и налягането в тръбите беше нормално. Датчиците за дим и алармените бутони функционираха и периодично се самопроверяваха.

Затворих този файл и потърсих схемата на топло— и охладителната инсталация. По-специално се интересувах от бойлерите, два броя от които имаше и в училището.

Тъй като в далечна Сиера няма газопроводи, двата бойлера се подгряват с пропан. Един огромен контейнер под налягане беше заровен на известно разстояние от абатството и училището.

Мониторите показваха, че около осемдесет и четири процента от контейнера е пълен с пропан. Притокът към бойлерите изглеждаше нормален. Всички клапи функционираха. Съотношението изразходван пропан/произведена енергия не показваше течове в системата. Двата независими един от друг автоматични прекъсвача работеха.

Всички възможни механични дефекти бяха обозначени на схемата с малки зелени точки. Нито един червен индикатор, сигнализиращ опасност, не мигаше на екрана.

По всяка вероятност каквато и катастрофа да наближаваше, тя не беше свързана с пожар.

Погледнах към извезания гергеф на стената:

Веднъж, когато бях на петнайсет години, едни наистина кофти момчета с войнишки кепета ме закопчаха с белезници, оковаха глезените ми с вериги и ме заключиха в багажника на стар буик, който вдигнаха с кран и пуснаха в хидравлична компресираща машина, която можеше да превърне всяко гордо от себе си возило в еднометров куб долнопробно модерно изкуство, и натиснаха копчето СМАЧКАЙ ЧУДАКА ТОМАС.

Спокойно. Нямам намерение да ви отегчавам с някаква си стара бойна история. Подхванах въпроса за буика единствено за да представя нагледно факта, че свръхестествената ми дарба не включва що-годе прилична способност да предвиждам бъдещето.

Онези лоши момчета имаха стъкления поглед на весели социопати. Лицата им бяха нашарени от белези, което говореше най-малкото за авантюристична жилка, а походката им издаваше или болезнен тестикуларен тумор, или солидно количество скрити под дрехите оръжия. И въпреки всичко не разпознах заплахата в тези типове, преди да ме повалят на земята с петкилограмов братвурст и да ме наритат като спукана футболна топка.

Бях се отвлякъл да зяпам двама други шемети с черни ботуши, черни панталони, черни ризи, черни наметала и смахнати черни шапки. По-късно научих, че това били двама учители, които независимо един от друг решили да се появят на някакъв маскарад, дегизирани като Зоро.

В ретроспекция мога да кажа, че когато бях заключен в багажника на буика с два мъртви макака и онзи братвурст, осъзнах, че е трябвало да се досетя откъде ще ме сполети бедата още щом видях войнишките кепета. Кой, дето е с акъла си, ще вземе да препише добри намерения на трима здравеняци с еднакви войнишки кепета?

Моля, имайте предвид следните смекчаващи глупостта ми обстоятелства: по онова време бях само петнайсетгодишен, не притежавах и частица от опита, който имам днес, и никога не съм имал претенцията