Една смърт сама по себе си не ги интересува, нито две, нито три. Бодасите предпочитат оперната смърт, когато всички загиват накрая. Обаче за тях представлението свършва не когато дебелата леличка си изпищи арията, а когато я разчленят и разфасоват.

Струва ми се, че не са в състояние да въздействат на нашия свят, защото не се намират точно в това време и точно в това място, а сякаш присъстват виртуално. Те са пътешественици, наблюдатели, поклонници на човешката болка.

Въпреки това се страхувам от тях, защото присъствието им е сигнал за ужас, който тепърва ще се разрази, и макар да ми се струва, че не могат да въздействат на нашата реалност, подозирам, че аз по някакъв начин съм изключение от правилото и че срещу тях съм безпомощен, върху която е надвиснала сянката на тъпчещ ботуш.

Бу, който изглеждаше по-бял от обикновено в компанията на мастиленосините бодаси, не ръмжеше, но наблюдаваше неканените гости с погнуса и подозрение.

Престорих се, че съм дошъл тук по съвсем банална причина. Уверих се, че термостатът е нагласен както трябва, дръпнах щорите и проверих дали прозорецът е затворен плътно, така че да не става течение, бръкнах в ухото си и извадих топче ушна кал изпод нокътя си, изчегъртах маруля от зъбите си, макар и не със същия пръст.

Бодасите не ми обръщаха внимание — или поне се правеха, че не ми обръщат внимание. Бяха се концентрирали изцяло върху спящата Джъстин. Ръцете — лапите им — кръжаха над нея като авангардни музиканти, свирещи на инструмент, съставен от стъклени чаши, извличащи зловеща музика от триенето на мокрите кристални ръбчета.

Може би детската й невинност ги завладяваше като натрапчив ритъм. Може би окаяното й същество, умилителността й на агънце, тоталната й уязвимост за тях бяха части на симфония.

Мога само да гадая за бодасите. Не знам нищо конкретно за произхода или естеството им.

Това се отнася не само за бодасите. Досието, озаглавено НЕЩА, ЗА КОИТО ОД ТОМАС НЕ ЗНАЕ НИЩО, е с габаритите на вселената.

Единственото, което наистина знам, е колко много не знам. Може би в откровението ми се съдържа мъдрост. За съжаление тя не ми носи утеха.

Както бяха надвесени над Джъстин, тримата бодаси внезапно се изправиха едновременно и обърнаха вълчите си глави към вратата, сякаш откликваха на бойна тръба, чийто звук бе недоловим за моите уши.

Очевидно и Бу като мен не чу нищо, защото не наостри уши. Той продължаваше да гледа мрачните духове.

Като сенки, прогонени от неочакван слънчев лъч, бодасите се завъртяха, спуснаха се към вратата и изчезнаха в коридора. Възнамерявах да ги последвам, но се разколебах, защото забелязах, че Джъстин ме гледа. Сините й очи бяха бистри езера, толкова прозрачни и все пак бездънни. Дали не криеха тайна?

Понякога сте сигурни, че тя ви вижда. Друг път, както сега, усещате, че за нея сте прозрачни като стъкло, че това момиченце може да вижда през всичко в този свят.

Казах й да не се бои, което си беше наглост на квадрат. Първо не знаех дали е изплашена и може ли въобще да изпитва страх. Второ, в думите ми се съдържаше гаранция за закрила, каквато не знаех дали ще мога да й дам през наближаващата криза.

Бу, който беше твърде умен и скромен, за да се прави на герой, се омете от стаята.

Отправих се към вратата и тогава Анамари, която лежеше на първото легло, измърмори в просъница:

— Од.

Очите й бяха затворени. Ръцете й стискаха чаршафите. Дишането й бе плитко и ритмично.

Нерешително спрях край леглото й.

— Од — произнесе момичето, този път по-ясно.

Анамари е родена с myelocele spina bifida2. Тазът й е изкривен, краката й са деформирани. Главата й върху възглавницата изглеждаше голяма почти колкото свитото телце под одеялцето.

Стори ми се, че е заспала, но предпазливо прошепнах:

— Какво, миличка?

— Чудако — отвърна тя.

Умствената й изостаналост не беше тежка и не си личеше по гласа й, който беше висок, сладък и очарователен, а не дрезгав и гъгнещ.

— Чудако.

Полази ме ледена тръпка. Сякаш зимната нощ ме захапа свирепо с острите си зъби.

Нещо подобно на интуиция привлече вниманието ми към Джъстин на другото легло. Главата й беше обърната към мен. За първи път отговори на погледа ми. Устните й се раздвижиха, но от гърлото й не излезе дори един от онези глухи звуци, на които беше способна, когато положението й беше по-тежко.

Докато Джъстин безуспешно се мъчеше да проговори, Анамари отново се обади:

— Чудако.

Вертикалните щори висяха хлабаво над прозорците. Плюшените котенца над леглото на Джъстин стояха неподвижно по местата си; без да мигат и мърдат с мустаци.

В половината на Анамари детските книжки бяха старателно прибрани на полиците. Един порцеланов заек с космати уши, които можеха да се мърдат, и с костюм от времето на крал Едуард бдеше вярно на поста си на нощното шкафче.

Всичко беше тихо, но въпреки това усещах едва удържаната енергия. Нямаше да се изненадам, ако всички неодушевени предмети в стаята оживееха: левитиращи, падащи, рикоширащи от стена в стена.

Както и да е, продължаваше да цари мълчание. Джъстин отново се опита да проговори, а Анамари каза „впримчи“ със сладкия си, напевен глас.

Оставих спящото момиче и отидох до леглото на Джъстин. Не проговорих, защото се боях, че гласът ми може да развали магията. Чудех се дали това дете с увреден мозък не е приютило някой посетител. Искаше ми се бездънната синева на погледа й да се превърне в две черни египетски очи, които ми лежаха на сърцето.

В определени дни ми се струва, че открай време съм на двайсет и една години, но истината е, че и аз някога съм бил малък.

В онези далечни времена, когато смъртта навестяваше само другите хора, моето момиче, Бронуен Луелин (предпочиташе да й казват Сторми), от време на време ме молеше „Впримчи ме, Од“, с което изразяваше желанието си да я направя съпричастна към деня си, мислите си, страховете си, тревогите си.

През шестнайсетте месеца откакто Сторми се превърна в прах и пепел и си отиде от този свят, за да служи в друг, никой не ме е заговарял така.

Джъстин движеше устни, без да произнесе и звук, а в съседното легло Анамари измърмори „впримчи ме“.

За момент в стая номер трийсет и две не остана въздух. Осъзнавах значението на тези две думи и почувствах как потъвам в мълчание, дълбоко като вакуум. Не можех да дишам.

Само преди миг си бях пожелал да видя черните очи на Сторми в синевата на един поглед, за да потвърдя подозрението, че си имам посетител. Сега тази перспектива ме ужасяваше.

Когато се надяваме, обикновено не се надяваме както трябва. Страстно копнеем за утрешния ден и напредъка, който той олицетворява. Но вчера някога е било утре, и къде е мечтаният напредък?

Или пък страстно копнеем за вчера, за това, което е било или е можело да бъде. Но докато мечтаем, настоящето се превръща в минало и следователно миналото не е нищо друго освен копнежа ни по втори шанс.

— Впримчи ме — повтори Анамари.

Докато съм подвластен на реката на времето, тоест до края на живота си, няма път назад към Сторми, към каквото и да е. Единственият път е напред, по посока на течението. Пътят нагоре е пътят надолу и пътят назад е пътят напред.

— Впримчи ме, Чудако.