В югоизточния и северозападния ъгъл бяха разположени постовете на дежурните сестри, които се откриваха пред погледа ми от позицията ми на югозападното стълбище.

На северозападния пост дежуреше сестра, която четеше книга. Разстоянието беше голямо и не можех да видя коя е. Освен това лицето й беше наполовина скрито от забрадка. Това не са модерни монахини, които се докарват като манекенки. Тукашните сестри носят традиционни одежди, в които изглеждат страшни като воини в бойно снаряжение.

На югоизточния пост нямаше никого. Дежурната сестра или беше на обиколка, или наглеждаше някое от децата.

Когато Бу изприпка надясно, аз тръгнах подире му, без да се обаждам на четящата монахиня. Едва бях направил три крачки и тя се скри от полезрението ми.

Много от монахините са се дипломирали като медицински сестри, но се стараят всячески вторият етаж да не прилича на болница, а на уютно спално помещение. Тъй като след двайсет дни беше Коледа, коридорите бяха украсени с гирлянди от изкуствени зелени клонки и венци от истинско жълто тенеке.

Светлината беше приглушена заради спящите ученици. Тенекето блещукаше тук-там, но най-вече се мръщеше в треперливите сенки.

Някои от вратите на стаите бяха затворени, други бяха открехнати. На тях имаше не само номера, но и табелки с имена.

Бу спря някъде по средата между стълбището и празния пост. Стаята беше с номер трийсет и две и вратата й не беше плътно затворена. На табелката с печатни букви бяха изписани имената:

Този път бях достатъчно близо до Бу и видях, че козината му наистина беше настръхнала.

Кучето влезе вътре, но благоприличието ме задържа отвън. Редно беше да помоля сестрата да ме придружи.

Но не исках да й обяснявам за бодасите. И което беше по-важно, не исках да рискувам някой от тези злобни духове да ме подслуша, докато говоря за тях.

Официално само един мъж в абатството и една жена в метоха са наясно с дарбата ми, която може би е по-правилно да нарека проклятие. Сестра Анджела, игуменката, споделя тайната ми, както и отец Бернар, абатът.

Елементарните правила на учтивостта изискваха да знаят защо съкрушеният млад човек ги моли да им погостува дълго. За да увери сестра Анджела и отец Бернар, че не съм нито измамник, нито побъркан, Уайът Портър, началник на полицията в Пико Мундо, родното ми градче, сподели с тях подробности по няколко случая на убийства, за чието разкриване му сътрудничих.

Също така отец Шон Луелин гарантира за мен. Той е католическият свещеник на Пико Мундо. Освен това е чичо на Сторми Луелин, която обичах и загубих. Тя завинаги ще остави у мен неизлечим спомен.

През седемте месеца, откакто живея в тази планинска света обител, споделих истината за себе си с още един човек, който живее тук — брат Юмрука, монах. Истинското му име е Салваторе, но в повечето случаи го наричаме Юмрука.

Брат Юмрука не би се поколебал на прага на стая трийсет и две. Той е монах на действието и незабавно би решил, че козът на заплахата, която представляват бодасите, надцаква ръката на приличието. Щеше да нахлуе в стаята с дръзновението на Бу, но с по-малко изящество и повече шум.

Отворих широко вратата и влязох.

В двете болнични легла лежаха Анамари, по-близо до вратата, и Джъстин. И двете спяха.

Над всяко момиче имаше по една лампа, която можеше да се регулира от ключ, висящ на жица, увита около съответното легло. Анамари, която беше на десет години, но изглеждаше по-малка, беше нагласила лампата си на най-ниската степен, колкото да не е тъмно. Тя се страхуваше от мрака.

Инвалидната количка стоеше до леглото. На една от задните й дръжки висеше термояке на баклавички. На другата дръжка беше закачена вълнена шапка. Момичето настояваше тези неща да му бъдат подръка през зимните нощи.

Анамари спеше. Слабите й ръчички стискаха одеялцето, сякаш беше готова всеки момент да захвърли завивките. Лицето й беше напрегнато и изразяваше тревожно предчувствие, не точно истинско притеснение, но повече от обикновено безпокойство.

Макар че спеше дълбоко, тя изглеждаше готова да побегне при най-малкия знак за опасност.

Веднъж седмично Анамари се упражняваше. Затваряше очи и управляваше задвижваната с батерии количка до всеки от двата асансьора. Единият беше в източното крило, а другият — в западното.

Въпреки ограниченията, резултат на болестта й, тя беше щастливо дете. Тези приготовления за бягство бяха нетипични за нея.

Тя отказваше да обясни действията си, но, изглежда, усещаше, че се задава нощ на страдание и ужас; враждебен мрак, в който сама ще трябва да отстоява пътя си. Нищо чудно да се окаже ясновидка.

Бодакът, който бях зърнал от прозореца си, беше дошъл тук, но не беше сам. Три от тях, безмълвни вълкоподобни същества, се бяха събрали около второто легло, но което спеше Джъстин.

Един бодак предвещава беда, която може да е надвиснала и вероятна или далечна и несигурна. Двама или трима са знак за непосредствена опасност.

Опитът ми показва, че когато бодасите започнат да се появяват на глутници, надвисналата опасност се превръща в предстояща гибел и е въпрос на дни или часове много хора да се разделят с живота си. Въпреки че гледката на трима от тях ме смрази, бях благодарен, че не наброяват трийсет.

Бодасите трепереха от нескрито вълнение и се накланяха над спящата Джъстин, сякаш я изучаваха настоятелно. Сякаш се хранеха от нея.

Лампата над второто легло беше нагласена да свети, но не от самата Джъстин. Една от монахините беше избрала най-ниската степен, надявайки се, че това ще удовлетвори момичето.

Джъстин правеше малко за себе си и не искаше нищо. Тя беше частично парализирана и не можеше да говори.

Когато била на четири годинки, баща й удушил майка й. Казват, че след като жената издъхнала, той пъхнал роза между зъбите й, само че дългата бодлива дръжка била натикана в гърлото й.

Опитал се да удави малката Джъстин във ваната. Мислел, че я е довършил, но тя оцеляла с мозъчни увреждания, причинени от продължителната липса на кислород.

Дълги седмици момичето било в кома. Събуждало се и заспивало. Само че когато било будно, способността му да общува с персонала, който се грижел за него, непрекъснато се променяла.

Снимките на четиригодишната Джъстин показват изключително хубаво дете. На онези фотографии тя е радостна немирница.

Осем години след случилото се, на дванайсет, тя беше по-хубава отвсякога. Мозъчното увреждане не беше довело до лицева парализа или олигофрения. Интересно, затвореният живот не беше направил кожата й бледа и повехнала. Лицето й не беше жълтеникаво, а здраво и румено.

Красотата й беше неземна и целомъдрена, като у мадона на Ботичели. У тези, които познават Джъстин, нейната хубост не събужда желание или завист, а внушава изненадващо благоговение и, колкото и да е необяснимо, нещо като надежда.

Подозирам, че трите страшни сенки, които се бяха надвесили над момичето с неприкрит интерес, не бяха привлечени от красотата му. Притегляше ги превратната му невинност, както и очакването им — знанието им? — че е обречено на неестествена смърт, и то грозна.

Тези призрачни посетители, черни като дрехата на беззвездна нощ, нямат очи, но чувствам, че зяпат похотливо Джъстин; нямат уста, но почти чувам как лакомо преглъщат в предвкусване на гибелта й.

Веднъж ги видях в една болница, която след броени часове беше срината до основи от земетресение. Друг път в бензиностанция, преди да избухне в пламъци, отнели живота на много хора. По дирите на тийнейджър на име Гари Толивър, няколко дни преди да убие цялото си семейство по особено жесток начин.