хрумнало на Камерън Диас, когато се запознала с Хайнеман, а на Уинстън Чърчил, който пръв използвал тези думи, за да опише Съветска Русия през 1939.

В статия, озаглавена „Най-глупавите знаменитости на годината“, „Ентъртеймънт Уикли“ го заклеймяваше като „недоносен малоумник“ и „прошляк, който не може да различи Опра от Еминем“.

„Нешънъл Инкуайърър“ обещаваше да намери доказателства, че той има връзка с редакторката на сутрешното радиошоу Кейти Курик, докато „Уикли Уърълд Нюз“ отбелязваше, че той се среща с принцеса Даяна, която — вестникът много настояваше на това — не била починала както всички си мислели.

В съзвучие с духа на развала, който струи от модерната наука, най-разнообразни специализирани издания се вдигаха в защита на статуквото и поставиха под въпрос изследванията му, теориите му, правото му да публикува резултатите от научната си дейност, дори правото му да провежда такива изследвания и да поддържа такива теории, подбудите му, здравомислието му и неприлично голямото му богатство.

Ако многото подобрения и рационализации, които беше патентовал, не го бяха направили милиардер, повечето средства за масово осведомяване нямаше да дават пукната пара за него. Богатството е власт, а властта е единственото, което интересува съвременното общество.

Ако той не се беше разделил с цялото си състояние, без да организира пресконференция и без да даде интервюта, медиите нямаше да му се нахвърлят така. Подобно на поп звездите и филмовите критици, репортерите живеят с мисълта за властта, която имат.

Ако беше дарил парите си на някой престижен университет, нямаше да го мразят. Повечето университети, в които се кланят повече на съвременници, вече не са храмове на знанието, а на властта.

Ако в годините, след като се беше оттеглил от сцената на обществения живот, бяха хванали малолетна проститутка да му духа или беше постъпил в клиника за лечение на наркозависими с нос, скапан от многото дози хероин, щяха да му простят всичко. Всъщност пресата щеше да го обожава. В нашия век не саможертвата и себеотрицанието, а себелюбието и саморазрушението са основите, на които се градят новите героични митове.

Вместо това Джон Хайнеман се беше уединил в света обител и по-конкретно беше прекарал месеци в отшелническа килия, първо някъде другаде, после в подземното си убежище, без да продума на някого. Молитвата и размисълът, на които се беше отдал, бяха малко по-неконвенционални от тези на другите монаси, но не непременно изпълнени с по-малко благоговеене.

Пресякох сенчестия бряг, обкръжаващ произведените по поръчка мебели. Подът беше от камък. Столовете бяха наредени върху виненочервен килим.

Наклонените крушки под абажурите в ръждивочервени нюанси пръскаха светлина с цвят на карамелизиран мед.

Брат Джон беше строен, дългокрак и широкоплещест мъж. Ръцете му, които в момента почиваха на облегалките на стола, бяха огромни и имаха доста дебели китки.

Въпреки че конската физиономия навярно би хармонирала с физиката му, лицето му беше овално. Светлината насочваше острата сянка на решителния му нос към лявото ухо. Представете си това лице като слънчев часовник, на който носът е стрелката, а лявото ухо — девет часът.

Приех втората запалена лампа като покана и се настаних на отсрещния стол.

Гледаше ме премрежено с виолетовите си очи. Погледът му беше немигащ и нетрепващ като мерника на закоравял снайперист.

Отчетох, че брат Джон може би е потънал в благоговеен размисъл и не иска да бъде прекъсван; затова си замълчах.

Уставът на монасите от „Свети Вартоломей“ ги окуражава да поддържат стремеж към мълчанието. Изключение се прави по празниците, когато е времето за социална активност.

Мълчанието през деня се нарича Малкото мълчание. То започва след закуска и продължава до времето за отдих след вечеря. Докато трае малкото мълчание, братята обменят думи помежду си само ако манастирските дела го налагат.

Мълчанието след вечерня — нощната молитва — се нарича Голямото мълчание. В „Свети Вартоломей“ то трае до края на закуската.

Не исках да подтиквам брат Джон да разговаря с мен. Той знаеше, че не бих го посетил в този час без основателна причина, но оставих сам да реши дали да ме заговори или не.

Доста чаках, огледах стаята.

Понеже осветлението винаги е приглушено и се ограничава до центъра на помещението, не бях успял да видя ясно стената, която обгръщаше кръглото пространство. Тъмните отблясъци издаваха лакирана повърхност. Подозирах, че тя може би е от стъкло, зад което напира мистериозна черна пустота.

Тъй като се намирах под земята, нямаше как пред погледа ми да се открие планински пейзаж. Триметровите стени от дебело извито стъкло напомняха на нещо като аквариум.

Ако бяхме заобиколени от аквариум обаче, каквото и да живееше в него, никога не се е появявало в мое присъствие. Никакво движение. Никакъв воден обитател със зяпнала уста и немигащ поглед не беше доплувал близо до стените на аквариума, за да ме зърне от рибешкия си свят.

Внушителна фигура при всякакви обстоятелства, брат Джон ми напомни за капитан Немо на мостика на „Наутилус“, което беше зловещо сравнение. Немо беше гений, много силен човек, но му хлопаше някоя дъска.

Брат Джон е нормален колкото мен. Разбирайте го както си искате.

След едноминутно мълчание той очевидно довърши нишката на мисълта, която толкова дълбоко го занимаваше. Виолетовите му очи се префокусираха от някакво много далечно място към мен и дрезгавият му глас се разнесе със стържене:

— Вземи си бисквитка.

В кръглото помещение, облято от карамелено сияние, до всяко кресло се бяха появили малки масички. В една червена чиния бяха сервирани три бисквитки с шоколадови пръчици.

Брат Джон ги пече сам. Великолепни са.

Взех си една бисквитка. Беше топла.

Откакто бях отключил бронзовата врата, до времето, когато влязох тук, не яха изминали и две минути.

Съмнявах се, че брат Джон сам е донесъл бисквитките. Той наистина се беше замислил дълбоко.

Бяхме сами в стаята. Не чух шум от оттеглящи се стъпки, когато влязох.

— Вкусно — казах аз, след като отхапах от бисквитката.

— Като малък исках да стана пекар — заяви той.

— Светът има нужда от добри пекари, сър.

— От мислене не ми остана време, за да усвоя този занаят.

— Какви мисли?

— За Вселената. Тъканта на реалността. Строежа й.

— Ясно — отвърнах, въпреки че нищо не ми беше ясно.

— Схванах устройството на субатомната материя, когато бях на шест.

— Когато аз бях на шест, построих страхотна крепост от едно „Лего“. Кулички, наблюдателници, бойници — всичко.

Лицето му се разведри.

— Като хлапе използвах четирийсет и седем комплекта „Лего“, за да създам груб модел на квантовата пяна.

— Съжалявам, сър. Нямам представа що за чудесия е квантовата пяна.

— За да проумееш същността й, трябва да си представиш един миниатюрен пейзаж с размерите на една десетмилиардна от милионната на метъра, и то само докато съществува в късче време, което е една милионна от милиардната част на секундата.

— Трябва да си купя по-свестен часовник.