— Пейзажът, за който ти говоря, е около десет на минус двайсета степен част от размерите на протона. Там няма ляво и дясно, горе и долу, преди и след.

— Четирийсет и седем комплекта „Лего“ са стрували доста пара.

— Имах щедри родители.

— А аз — не. Трябваше да напусна дома си на шестнайсет години и да се издържам сам като готвач на аламинути.

— Палачинките ти са изключителни, Чудако Томас. Не всеки знае що е квантова пяна, но всеки разбира от хубави палачинки.

След като създал благотворителен тръст с четирите си милиарда долара и посочил за негов ползвател и управител църквата, Джон Хайнеман изчезнал. Години наред медиите душили следите му, но усилията им не се увенчали с успех. Научили, че се би усамотил с намерението да се подстриже за монах, което било вярно.

Някои монаси стават свещеници, други — не. Макар че всички са братя, някои биват наричани „отче“, а други — не. Свещениците могат да отслужват литургии и да изпълняват свещените ритуали, а неръкоположените братя — не. Брат Джон е монах, но не и свещеник.

Имайте търпение. Организацията на манастирския живот не е проста като фасул (или като палачинките ми), но не е мозъкоизстисквачка като квантовата пяна.

Тези монаси полагат обети за бедност, целомъдрие, послушание и уседналост. Някои от тя се отказват от скромните си притежания, други изоставят процъфтяваща кариера. Струва ми се, спокойно мога да кажа, че брат Джон е единственият, който е обърнал гръб на четири милиарда долара.

Съгласно волята на Джон Хайнеман църквата използва част от парите, за да преустрои старото абатство в училище и дом за онези умствено и физически изостанали деца, които семействата им са изоставили. Иначе тези деца или щяха да загинат в бездушни домове за обществени грижи, или щяха да бъдат умъртвени от самоназначили се „ангели на смъртта“, каквито не са рядкост в системата на здравеопазването.

В тази декемврийска нощ ме топлеше мисълта, че се намирам в компанията на човек като брат Джон, чиято способност за съчувствие беше достойна на гения му. Ако трябва да бъда честен, бисквитките значително допринесоха за доброто ми настроение.

Също така беше построено и новото абатство. Създадени бяха редица подземни помещения, които да задоволяват нуждите на брат Джон. Никой не наричаше този подземен комплекс „лаборатория“. Доколкото очите ми виждаха в мрака, това всъщност не беше лаборатория, а нещо уникално, което само гений като неговия беше в състояние да роди. Целта на тези съоръжения беше пълна загадка. Малцината братя, които бяха стъпвали тук, обозначаваха квартирата му като „Mew“. Това е дума, която означава потайно място. Убежище.

Също така Mew се нарича клетката, в която са държали ловните соколи, докато са сменяли перушината си. Освен другото Mew значи и „сменям оперението си“. Веднъж чух как един монах каза, че брат Джон „стои там долу и си отглежда нови перца“.

Друг беше нарекъл тази подземна квартира „пашкул“ и се чудеше гласно кога ще се появи пеперудата.

Тези коментари показваха, че според монасите брат Джон може да стане по-велик, нещо повече от това, което е.

Тъй като бях само гост, не успях да изкопча допълнителна информация от братята. Те ревностно защитаваха своя благодетел и уединението му.

Знаех за истинската самоличност на брат Джон само защото той ми я разкри. Не ме закле да пазя тайна. Просто ми каза: „Знам, че няма да ме продадеш и предадеш, Од Томас. Дискретността и верността ти са предопределени от звездите.“

Въпреки че нямах представа какво иска да каже, не настоях за обяснение. Той говореше много неща, които не разбирах напълно и нямах желание общуването ни да се превърне в безкрайна словесна соната, в която единственият ми принос щеше да е ритмичното А? А? А?

Не му издадох тайната си. Не знам защо. Може би просто предпочитах да не давам на определени хора, от които се възхищавам, никаква причина да ме смятат за куку.

Братята се отнасяха към него с уважение, граничещо с респект и дори малко страх. Но може и да се заблуждавах.

Не го намирах за страшен. Не усещах от него да се излъчва заплаха. Забелязах обаче, че понякога той се бои от нещо.

Абат Бернар не нарича това място „клетка“ като останалите. За него то беше adytum.

Адитум е дума, която означава „най-сакралната част на храм, достъпът до която е изключително ограничен; светилище на светилищата“.

Абатът е добросъвестен човек, но никога не е произнасял тази дума с усмивка. Трите й срички се изплъзват от устата му като мърморене или шепот, но в очите му има копнеж, удивление и може би ужас.

По въпроса защо брат Джон е заменил успехите на светския живот с бедността и монашеското уединение, той беше отговорил, само че изследванията му върху строежа на реалността през призмата на онзи клон от физиката, известен като квантова механика, са го изправили пред открития, които са го накарали да осъзнае нищожността си. „Видях колко съм незначителен и се стреснах“ — така се беше изразил той.

— Какво те води тук в този час от Голямото мълчание? — попита ме сега, когато доядох бисквитката си.

— Знам, че сте буден почти през цялата нощ.

— Спя все по-малко и по-малко; съзнанието ми непрекъснато се върти на обороти.

— В някои нощи усещам мозъка си като телевизор, чийто собственик не спира да превключва каналите — отговорих аз, понеже периодично страдах от безсъние.

— А когато все пак се унеса — продължи брат Джон, — често уцелвам неподходящ момент. През ден се случва да изпусна някоя част от Божествената служба — понякога Изобразителни и Първи час, понякога Шести час или Вечерня. Дори съм пропускал Светата литургия, дремейки на този стол. Абатът проявява разбиране. Приорът е твърде снизходителен, опрощава ме твърде лесно и ми налага твърде леки наказания.

— Те изпитват голямо уважение към вас, сър.

— То е като да седиш на морския бряг.

— Кое? — попитах, преглъщайки удивеното „А?“.

— Тази стая в малките часове на нощта. Като да седиш на морския бряг. Нощта те гали с крилото си, изхвърляйки в нозете ти човешките загуби, сякаш са останки от разбил се кораб.

— Предполагам, че е така — отвърнах. В действителност си мислех, че разбирам ако не думите му, то поне смисъла им.

Познато усещане с остри зъби, чието ухапване няма да забравя.

— Брат Джон, имам необичаен въпрос.

— Че как иначе — отвърна той, коментирайки тайнственото естество било на любопитството ми, било на името ми.

— Сър, въпросът ми може да ви се стори странен, но не го задавам случайно. Кажете ми моля, съществува ли някаква, дори най-малка вероятност, опитите ви тук да… вдигнат нещо във въздуха или и аз не знам какво?

Той сведе глава и бавно поглади брадичката си. Очевидно обмислеше въпроса ми.

Макар да бях благодарен, че ще получа логичен и обоснован отговор, щях да съм по-щастлив, ако той категорично беше отсякъл: „Не, никакъв шанс, невъзможно, абсурд.“

Брат Джон е един от монасите и свещениците — учени. Църквата е създала понятието „университет“ и първият е отворил врати през дванайсети век. Роджър Бейкън, францискански монах, е бил най-великият математик на тринайсети век. Епископ Робърт Гросетс е първият, описал алгоритъма за осъществяване на научен експеримент. Първите отражателни телескопи са дело на йезуитите. Те също са били първите, които създали микроскопите и барометрите, пресметнали константата на тежестта, измерили височината на