Вовеки веков.

Съскането, масленожълтата светлина, синкавото сияние останаха зад мен и аз излязох навън. Заключих бронзовата врата след себе си.

Избави ни от лукавия.

Докато изкачвах каменните стъпала към двора на абатството, снегът заваля. Огромните снежинки грациозно се въртяха в безветрената нощ, сякаш танцуваха валс под музика, недоловима за сетивата ми.

Нощта вече не беше толкова мразовита. Може би долу е било по-студено и в сравнение с подземното царство времето навън ми се струваше меко.

След малко снежинките, големи колкото замръзнали цветя, отстъпиха на по-малки формации. Въздухът се изпълни със ситния пърхот на невидимите облаци. Настъпването на този момент чаках на прозореца в стаичката си, преди Бу и бодакът да се появят на двора.

Преди идването ми в манастира целият ми живот беше преминал в Пико Мундо, градче в Калифорнийската пустиня. Никога не бях виждал сняг, ако не се броят няколкото снежинки, които небето беше процедило по-рано като заблуждаваща маневра.

Стоях като закован в първата минута на истинската фъртуна, загледан в снежните парцали, убеден, че няма две еднакви снежинки.

Останах без дъх от толкова красота: сложност и простота заедно, снегът, който се сипеше, и тишината на нощта. Въпреки че нощта щеше да е много по-красива, ако тя беше до мен, за да я споделим, за миг всичко беше идеална, в света нямаше никакви проблеми.

И тогава, естествено, някой изпищя.

Пронизителният вик беше кратък. Дали не ми се беше причуло? Или пък някоя нощна птица, прокудена от снега, е изкрещяла, разпервайки криле, устремена към подслона на гората?

През изминалото лято бях чул толкова много писъци, че се молех ушите ми да не чуят вече звук. Тогава група мъже нахлуха в търговския център на Пико Мундо. Четирийсет и един невинни души бяха простреляни. Деветнайсет загинаха. На драго сърце бих се отказал от музиката и гласовете на приятелите, за да ги заменя с тишината, която до края на живота ми да ме предпазва от всички ужаси на човешката болка и смъртния страх.

Толкова често не знаем на какво да се надяваме. Егоистичната ми надежда не се сбъдна. Не съм глух за болката, нито съм сляп за кръвта — или за мъртвите, както някога си бях пожелавал.

Инстинктивно ускорих крачка и се упътих към абатството. Завих на север покрай столовата, която беше съвсем тъмна в един часа през нощта. Замижах от снежинките, които влизаха в очите ми, и се взрях на запад, към гората. Ако там имаше някой, снежната пелена го скриваше. Столовата срещаше под ъгъл крилото на библиотеката. Отново се насочих на запад покрай дълбоко вградените прозорци, зад които подредените книги си почиваха в мрака.

Завих покрай югозападния ъгъл на библиотеката и едва не се пребих, защото се спънах в някакъв мъж, проснат по лице на земята. Той беше с монашески одежди.

Така се изненадах, че вдишах дълбоко студения въздух, който проряза като нож дробовете ми. Задържах дъха си и го изпуснах изведнъж на голяма струя пара.

Коленичих до монаха, но не посмях да го докосна, защото се боях, че не е паднал на земята, а е бил повален.

Светът отвъд планинското ми убежище до голяма степен беше варварски — ще стане век и половина, откакто вървеше към упадък. Някога славната цивилизация вече беше само преструвка, маска, под чието прикритие варварите вършеха все по-големи безчинства в името на добродетели, които в един действително цивилизован свят биха де възприемали като абсолютно зло.

След като избягах от тази варварска империя, с неохота трябваше да призная пред себе си, че безопасни места не съществуват, че няма убежище, недостижимо за пипалата на анархията. Свитото на кълбо тяло беше по-солидно доказателство от бодасите, че за мене няма безопасен пристан.

Докоснах го предпазливо. Лицето му сигурно беше станало на кървава каша. Побиха ме тръпки, когато го обърнах по гръб.

Падащият сняг наистина внасяше светлина в нощта, но призрачната белота не разпръскваше мрака. Въпреки че качулката се беше смъкнала назад, не можех да различа чертите на поваления брат.

Допрях ръка до устата му. Не усетих дъха му, не напипах брада. Някои монаси са голобради, други — не.

Притиснах с пръсти още топлото му гърло и потърсих сънната артерия. Стори ми се, че имаше пулс.

Когато докоснах устните му, ръцете ми бяха вцепенени от студа. Може би заради това не бях усетил топлината на лекото му дишане.

Тъкмо се навеждах с надеждата, че вероятно ще чуя дихание, ако долепя ухо до лицето му, когато бях нападнат.

Без съмнение похитителят е възнамерявал да ми пръсне черепа. Той замахна точно когато се навеждах. Тоягата му забърса тила ми и се стовари тежко върху лявото ми рамо.

Хвърлих се напред, търкулнах се наляво, претърколих се втори път, изправих се със залитане и побягнах. Нямах оръжие. Той имаше тояга, а ако имаше и нож, лошо ми се пишеше.

Убийците, които действат с голи ръце, могат да трошат черепи с тояга или да душат с шал, но повечето от тях имат хладно оръжие — както за да си подсигурят гърба, така и за да се позабавляват, било преди, било след основното ястие.

По-рано споменатите момчета с войнишките кепета бяха снабдени с палки, огнестрелни оръжия и дори хидравлична автомобилна преса, и въпреки това имаха ножове. Ако смъртта е твоят занаят, едно оръжие не стига. По същата логика никой водопроводчик няма да се отзове на спешно повикване само с един гаечен ключ.

Въпреки че съм доста обръгнал за възрастта си, аз все още съм в началото на живота си. Като се надявах, че похитителят ми е по-стар и следователно по-бавен, хукнах към открития двор на абатството, където нямаше ъгли, в които да бъда притиснат. С такова настървение се хвърлих под падащия сняг, че по лицето ми се налепиха хиляди снежинки.

Земята още беше черна, тъй като виелицата се разрази преди две минути. След няколко стъпки се озовах на полегатия склон към гората, която не виждах; равната чернота на хълма се спускаше към настръхналия мрак на дърветата.

Интуицията настойчиво ми шепнеше, че в гората ме очаква смърт. Тичайки натам, тичах право към зейналия си гроб.

Дивата пустош не е естествената ми среда. Аз съм градско момче, свикнало с паважа под нозете си, факир в библиотеката, майстор на скарата и грила.

Ако преследвачът ми беше от онези зверове, новите варвари, той навярно не умееше да стъкмява огън с две пръчки или с кремък, нито можеше да се ориентира къде е север по мъха, покрил стволовете на дърветата, но животинската му природа винаги щеше да е като у дома си в гората, където аз щях да си остана само гост.

Нуждаех се от оръжие, но разполагах само с универсалния си ключ, пакетче „Клинекс“ и наченки в бойните изкуства, недостатъчни, уви, за да са ми от полза.

Голата земя отстъпи място на дълбоката трева и десет метра по-нататък предостави оръжие на мое разположение: камъни, които поставиха на изпитание гъвкавостта ми и способността ми да пазя равновесие. Спрях, олюлявайки се, приведох се, грабнах два камъка, големи колкото сини сливи, обърнах се и първо запратих единия камък с всичка сила, после другия.