нощта често се блъскат в прозорците и ги чупят.
Пета глава
Когато отново се качих на втория етаж, бодасите вече не се тълпяха в коридорите. Може би се бяха скупчили около леглото на някое друго дете, но не мислех така. Струваше ми се, че мястото е чисто от присъствието им.
Може би се разхождаха из третия етаж, където сестрите спяха, без да подозират нищо. Може би съдбата им готвеше смърт от експлозия.
Не можех да се самопоканя на третия етаж освен в случай на крайна необходимост. Затова излязох от училището и отново се изложих на хладния нощен въздух.
Поляната, дърветата, абатството на горното възвишение — всичко беше в очакване. Навъсеното небе, натежало от неродената виелица, беше невидимо за взора ми, защото планината беше черна почти колкото нощта и не отразяваше пухкавите снежни облаци.
Бу ме беше зарязал. Въпреки че му е приятно в компанията ми, аз не съм му господар. Той разполага със свобода на волята и я използва, за да следва свой дневен ред.
Пресякох двора на училището и се запътих към абатството, без да знам какво да предприема или къде да потърся онова, което беше привлякло вниманието на бодасите към това място.
Бях се ужасил, когато ги видях първоначално, но злокобните духове и студеният декемврийски въздух не обясняваха мраза, който пъплеше в жилите ми. Може би истинският източник на този леден страх беше разбирането, че изборът ни е между клада и клада, че живеем и дишаме, за да ни погълне огън, не просто тук и сега, в „Свети Вартоломей“, а винаги и навсякъде. Решаваме само дали той ще ни погълне или ще ни пречисти.
Всичко се разтресе, земята под краката ми потрепери и дълбоката трева се разлюля, без дори да е полъхнало. Въпреки че звукът беше тих и почти неуловимото движение най-вероятно не беше разбудило нито един монах, инстинктите ми казваха, че има земетресение. Обаче заподозрях, че може би брат Джон е виновникът за този трус.
Над поляната се носеше мирис на колендро. По-рано бях усетил същата миризма, докато минавах покрай статуята на Свети Вартоломей с тиквата.
След половин минута земята престана да се тресе и аз осъзнах, че първоначалният източник на огнен катаклизъм може би не е нито контейнерът с пропан, нито бойлерите, с които се отопляваха.
Заслужаваше си да отделя сериозно внимание на брат Джон, който изследваше самата тъкан на реалността в подземната си лаборатория.
Забързано подминах отделението на послушниците и се отправих на юг към приемната на абата. Над нея, на втория етаж, се намираха покоите на отец Бернар. На третия етаж малкият му параклис му предлагаше място за уединение и молитва. Мека, трептяща светлина струеше от косо изсечените прозорци.
В нула часа и трийсет и пет минути абатът най-вероятно не се молеше, а хъркаше. Треперливото бледо сияние, което изпълваше рамката на витража, сигурно беше от единствената горяща вощеница, знак на стремежа ни към бог.
Заобиколих югоизточния ъгъл на абатството и се отправих на запад. Подминах крилото на послушниците, заседателната зала на клира и кухнята. Спрях се до едно каменно стълбище малко преди столовата. В долния му край обикновена гола крушка осветяваше бронзова врата. На вратата имаше табелка, която също беше бронзова. Върху нея бяха изписани латинските думи:
Универсалният ми ключ лесно се справи с тежкия катинар. Вратата тихо се отвори навътре. Теглото й от половин тон беше така идеално балансирано, че можех да я мръдна с пръст.
Отвъд нея се простираше каменен коридор, окъпан в синкава светлина.
Бронзовата плоча се затвори зад мен и се заключи, докато приближавах втората врата от неръждаема стомана. В зърнестата й повърхност бяха закрепени три латински думи:
Широк стоманен архитрав обграждаше тази страховита бариера. В архитрава беше вграден плазмен екран.
Екранът светеше при докосване. Притиснах ръката си към него. Не можех нито да видя, нито да почувствам скенера, който разчиташе пръстовите ми отпечатъци, но въпреки това бях разпознат и одобрен за достъп. Вратата бавно се плъзна настрани с пневматично съскане.
Брат Джон казва, че съскането не е неизбежна последица от операцията по отварянето. Не било проблем това да става безшумно.
Той оставил съскането като напомняне, че във всяко човешко начинание, без значение с какви благородни цели е предприето, се спотайва змия.
Зад стоманената врата ме очакваше камера, която оприличих на восъчножълт порцеланов съд — един квадратен метър без ръбове и ъгли. Влязох в нея и се почувствах като самотно семенце в куха, лъскава кратуна.
Когато второто съскане ми напомни за змията и ме накара да се обърна, от вратата нямаше и помен.
Стените излъчваха масленожълта светлина. Всяка слизане в това подземно царство беше като потъване в сън. Изпитвах усещане за откъснатост и едновременно с това чувството за реалност се засилваше.
Сиянието постепенно избледня. Обгърна ме мрак.
Въпреки че навярно камерата беше асансьор, който ме свали етаж или два надолу, не усетих никакво движение. Машината работеше съвършено безшумно.
Когато поредният портал се разтвори пред мен със съскане, в мрака се оформи правоъгълник с три стоманени врати. Тези от мое ляво и мое дясно бяха съвсем обикновени. Нямаха ключалки и никога не бях влизал през тях.
Стоях точно пред третата врата, на която със същите релефни блестящи букви бяха изписани следните латински думи:
Стоманата беше окъпана в червения пламък и искреше като жарава. Буквите горяха като огън.
Пристъпих в кръглото помещение — десет метра в диаметър, голо, като се изключи уютното кътче в центъра, където четири стола с извити облегалки бяха наредени един срещу друг. От лампионите, поставени до всеки стол, само два пръскаха светлина.
Тук ме чакаше брат Джон, в туника и скапуларий3, но с отметната назад качулка. В дните преди да положи обет за монашество, той беше известният Джон Хайнеман.
Списание „Тайм“ го определяше като „най-брилянтния физик от втората половина на века и измъчена душа“ и представяше в кратко резюме към статията анализ на „житейските му решения“, написан от популярен психолог с хитово телевизионно шоу, в което маститият водещ разглеждаше тежки проблеми от рода на „майка-клептоманка с дъщеря страдаща от булимия и член на рокерска мотоциклетна банда“.
„Ню Йорк Таймс“ го наричаше „загадка, обвита в мистерия, скрита в енигма“. Два дни по-късно вестникът публикува кратко опровержение, в което обясняваше, че това паметно описание не било