случи нищо — освен ако не бях запалил лампите на някакво помещение зад стената.

Въпросното контролно табло беше закрепено към стената с четири болта. Наблизо на една кука висеше отвертка, с помощта на която ги махнах. Дръпнах таблото настрана и надникнах в дупката, в която Бу вече беше изчезнал. Отвъд задницата и подвитата опашка на едно голямо бяло куче съзрях осветен тунел.

Пропълзях през тесния отвор. Не ме беше страх от кучешки пръдни. Страхувах се от това, което може би се криеше напред.

След като се промъкнах през дупката в бетонната стена, вече можех да се изправя. Пред мен се простираше правоъгълен коридор, висок два метра и широк метър и половина.

Четирите тръби минаваха непосредствено под тавана отляво. Сякаш се губеха в безкрая под светлината от вградените лампи.

Пак отляво, но по протежение на пода, имаше отделни редици медни тръби, стоманени тръби и подвижни изолационни тръби. Те вероятно пренасяха вода, пропан и електрически жици.

Тук-таме стените бяха покрити с варовикови наслагвания, но мястото не беше влажно. Миришеше на чисто, на бетон и варовик.

Като се изключи звукът о водата, която шуртеше по тръбите над главата ми, проходът беше тих. Погледнах часовника си. След трийсет и четири минути трябваше да бъда в гаража, за да се срещна с хузито на хузитата.

Бу припкаше напред, сякаш отиваше някъде с ясна цел, а аз го следвах, без да съм наясно накъде съм се запътил.

Вървях тихо, доколкото е възможно да се върви тихо с ботуши, и свалих лъскавото си термояке, когато ръкавите му започнаха да свистят. Бу не вдигаше никакъв шум.

Едно момче и кучето му са най-вярната дружина, възхвалявана в песни, книги и филми. Обаче когато момчето е под въздействието на психичния магнетизъм, а кучето му е безстрашно, шансът за щастлив финал на художественото произведение е горе-долу колкото гангстерски филм от Скорсезе да свърши захаросано, със светлина и щастливите песнопения на херувимчетата.

Ненавиждам подземните проходи. Веднъж умрях в едно такова място. Поне съм абсолютно сигурен, че умрях и за известно време бях мъртъв, дори ми се явиха няколко умрели другари, макар да не знаеха, че и аз като тях съм в призрачно състояние.

Ако тогава не съм умрял, значи ми се е случило нещо по-странно от смъртта. Разказах за това преживяване във втория си ръкопис, но описването му не ми помогна да го проумея.

Супермодерните монитори бяха поставени от мое дясно на интервали от десет-петнайсет метра. Не личеше да са пипани.

Ако проходът водеше до подземието с охладителната кула, в което бях сигурен, значи беше дълъг сто и двайсет метра.

На два пъти ми се стори, че долавям как нещо се движи зад гърба ми. Поглеждах през рамо и не виждах нищо.

На третия път отказах да се поддам на подтика да се обърна. Ирационалният страх само се храни от вас. Трябва да му кажете твърдо „не“.

Номерът е да различавате ирационалният страх от оправдания страх. Ако пренебрегнете оправдания страх и смело изпъчите гърди, безстрашен и решителен, Дядо Коледа ще избере точно този момент, за да се провре през комина и да добави пишето ви към колекцията си.

С Бу бяхме изминали шейсет метра, когато отдясно се появи друг проход. Той се извиваше нагоре и дъното му се криеше някъде зад завоя.

Четири допълнителни ПВЦ тръби минаваха под тавана на напречния коридор. Те излизаха в нашия проход и вървяха паралелно на първите четири тръби към охладителната кула.

Вторият сервизен коридор трябва да е бил построен с новото абатство. Вместо да се връщаме с джиповете, рискувайки атака от незнайното същество във фъртуната, можехме да доведем братята по по- лесния маршрут.

Налагаше се да изследвам новия проход, макар и не незабавно.

Бу продължаваше към охладителната кула. Въпреки че кучето нямаше да ми е от полза, когато зад гърба ми ме нападнеше чудовището, с него ми беше по-спокойно и затова избързах подире му.

Въображението ми рисуваше двуглаво чудовище, само че с три шии. Тялото беше човешко, но главите бяха на койоти. То искаше да присади главата ми на централния си врат.

Може би се чудите откъде ли се е взел този бароково-ирационален страх. В края на краищата, както вече знаете, аз съм комичен, но не гротескно.

Един мой познат от Пико Мундо, петдесетинагодишен индианец от племето панаминт, който се зове Томи Ходещия по облаци, ми разказа за една своя среща с триглаво чудовище.

Томи отишъл на поход в Мохаве, когато потъмнялото като сребро зимно слънце Допотопна невеста отстъпило място на златното пролетно слънце, Млада невеста, но преди свирепото платинено слънце на лятото, Грозна благоверна, да изгори пустинята с пиперливия си език толкова жестоко, че потта от скорпионите и бръмбарите да бъде желана и изстисквана от пясъка в отчаяно търсене на сенчест подслон и капка вода.

Може би имената на Томи за различните слънца са заимствани от легендите на племето му. Може би просто си ги измисля. Не съм сигурен дали Томи е донякъде искрен, или е майстор на небивалиците.

В центъра на челото му се мъдри стилизиран образ на ястреб, пет сантиметра широк и два сантиметра дълъг. Томи твърди, че птицата е неговият рожден белег.

Еднокракият Трък Бохийн, бивш рокер и настоящ спец по татуировките, който живее в ръждясала каравана в предградията на Пико Мундо, твърди, че изографисал ястреба преди двайсет и пет години за петдесет гущера.

Разумът накланя везните в полза на Трък. Проблемът е, че освен друго той твърди, че последните петима президенти на САЩ са дошли в караваната му в потайна доба, за да им направи татуировки. Един- двама както и да е, но чак за петима не мога да повярвам.

Но аз се отплеснах. Та седял си Томи в пролетната нощ и небето над Мохаве му намигнало с Мъдрите очи на Предците — или със звездите, ако учените имат право — когато триглавото чудовище се появило край лагерния огън.

Човешката глава не отронила и дума, обаче фланговите койотски глави заговорили на английски. Те провели разгорещена дискусия относно това дали главата на Томи е по-подходяща от тази, която вече заемала делящия ги врат.

Койот номер Едно си паднал по главата на другарчето ми, особено по гордия нос. Койот номер Две се държал оскърбително и заявил, че Томи е „повече италианец, отколкото индианец“.

Понеже си е нещо като шаман, Тома разпознал в страхотията необикновено проявление на Мошеника, дух, типичен за фолклора на много индиански племена. Измъкнал три цигари от онова, което пушел в знак на скромно прошение, и те били приели.

Трите глави пафкали в мълчаливо тържествено задоволство. След като хвърлили фасовете в лагерния огън, чудовището си заминало, позволявайки на Томи да задържи главата си.

Разказът на Томи може да се обясни с една дума: пейот.

На следващия ден обаче, след като продължил похода си, Томи се натъкнал на обезглавения труп на друг пътник. Шофьорската книжка в портфейла на убития го идентифицирала като Къртис Хобарт.

Наблизо се търкаляла отсечена глава, но тя нямала нищо общо със снимката на Къртис в книжката. Това била главата на централния врат между койотите.

Томи Ходещия по облаци се обадил на шерифа по сателитния си телефон. Блещукащи като мираж в пролетната жега, силите на реда пристигнали по суша и по въздух.

По-късно съдебният лекар заявил, че главата не е на същия човек. Главата на Къртис Хобарт никога не била открита, а също и тяло, което да съвпадне с главата, която била захвърлена до трупа на Хобарт.

Докато бързах след Бу по прохода към охладителната кула, не знаех защо неправдоподобният разказ на Томи е решил точно сега да изплува от блатото на паметта ми. Не виждах връзка със сегашната