— По-опасно ще е, ако не покажем малко мускули на онова, което се готви.
— Разбирам. Имам предвид, че ще трябва да направиш два курса, за да доведеш толкова много братя, бухалки и сечива. Аз ще карам единия джип, ти — другия и ще свършим работата наведнъж.
— Мадам, малко неща биха ми харесали колкото подобно снежно надбягване — скърцащи гуми, ревящи мотори, пистолетен сигнал — но предпочитам Родион Романович да кара втория джип.
— Той е тук?
— Той е в кухнята и е потънал до лакти в глазура.
— Мислех, че много-много не му вярваш.
— Ако той е хузи, аз съм най-запаленият любител на дюлсимера. Ако се стигне до същинска отбрана на училището, не ми харесва идеята господин Романович да шета из редиците ни. Ще го помоля да кара единия джип. Когато говорите с брат Юмр… алваторе…
— Юмралваторе? Не познавам никакъв брат Юмралваторе.
Преди да срещна сестра Анджела, не можех да си представя, че сарказмът толкова отива на монахините.
— Когато разговаряте с брат Салваторе, мадам, предайте му, че господин Романович ще остане в новото абатство, а той самият ще кара джипа на връщане.
— Предполагам, господин Романович няма да узнае, че предприема еднопосочно пътешествие.
— Не, мадам. Ще го излъжа. Оставете на мен. Все едно какво си мислите, аз съм невероятен майстор- лъжец.
— Ако си свирил и на саксофон, ще бъдеш двойна заплаха.
Двайсет и осма глава
Когато наближи обяд, се увеличи не само работата на кухненския персонал, но и веселието му. Сега вече не две, а четири сестри посрещаха труда с песен, и то на английска, а не испанска.
Десетте кейка бяха покрити с шоколадова глазура и изглеждаха
Родион Романович, който до неотдавна разбиваше масления крем в една голяма купа, прибавяйки към него портокаловия сок, използваше хартиена фуния с шприц, за да украси със сложен филигран първия от кейковете.
Когато застанах до него, той изрече, без да вдига поглед:
— Ето ви и вас, господин Томас. Виждам, че сте си сложили ботушите.
— Пристъпвах толкова тихо по чорапи, се сестрите се стряскаха.
— Нямаше ви. Да не сте се упражнявали на дюлсимера си?
— Онова беше просто фаза от развитието ми. Понастоящем съм по-заинтересуван от саксофона. Сър, посещавали ле сте някога гроба на Джон Дилинджър?
— Както очевидно знаете, той е погребан в Краун Хил Семътъри, в скъпия на сърцето ми Индианаполис. Виждал съм лобното място на прочутия бандит, но основно посетих гробището, за да се поклоня пред светлата памет на романиста Бут Таркингтън.
— Бут Таркингтън е носител на Нобелова награда.
— Не, господин Томас. Бут Таркингтън е носител на наградата „Пулицър“.
— Предполагам, че знаете по-добре от мен, щом сте библиотекар в Щатската библиотека на Индиана на Четирийсет и първо северно сенатско Авеню, където се съхраняват трийсет и четири хиляди тома за Индиана или от местни писатели.
—
— О! Това ще бъде повод за голям празник.
— Най-вероятно ще изпека много кейкове, за да отбележа събитието.
Ненадминатата по изяществото си украса не помръдваше. Бях впечатлен.
Ако господин Романович нямаше излъчването на измамен хамелеон, слял се с кората на дървото, за да прилапа някоя невинна пеперуда, кацнала близо до него, навярно щях да се усъмня за злодейския му потенциал.
— Сър, като хузи би трябвало да имате голям опит в шофирането в заснежена пътна обстановка.
— Да. И в Индиана, и в родната ми Русия съм се наситил на сняг.
— В гаража държим два джипа, снабдени със снегорини. Трябва да се качим до абатството и да докараме някои от братята.
— Да не би да ме молите да карам единия от тях, господин Томас?
— Да, сър. Ще съм ви много задължен. Ще ми спестите втори курс.
— Како целят братята с идването си тук?
— Целят — отговорих аз — да са в помощ на сестрите, в случай че виелицата създаде проблеми с тока.
Той довърши украсата на кейка, оформяйки последната съвършена миниатюрна роза.
— Училището няма ли резервен генератор?
— Да, сър, разбира се, че има. Но той не произвежда същото количество ток. Ще трябва да се откажем от осветлението. Някои помещения вместо с парно ще трябва да се отопляват от камините. Освен това сестра Анджела иска да е готова, в случай че и с резервния генератор се получи засечка.
— Случвало ли се е централното захранване и резервният генератор да сдадат багажа в един и същи ден?
— Не ми е известно, сър. Мисля, че не. Но от опит знам, че сестрите са обсебени от планирането на подробности.
— О, не се и съмнявам, господин Томас, че ако сестрите бяха проектирали и управлявали атомната електроцентрала в Чернобил, нямаше да допуснат радиационна катастрофа.
Интересен обрат.
— От Чернобил ли произхождате, сър?
— Да имам трето око или резервен нос?
— Не и доколкото виждам, сър, но позволете да отбележа, че сте изключително цялостно навлечен.
— Ако някога се озовем под слънцето на един и същи плаж, свободен сте да ме огледате по-обстойно, господин Томас. Мога ли да си довърша кейковете, или трябва да се втурнем на прибежки към абатството?
На Юмрука и останалите щяха да са им нужни четирийсет и пет минути, за да се приготвят и да вземат сечивата си.
— Спокойно ги доукрасете, сър. Изглеждат страхотно. Удобно ли ви е да се чакаме в гаража, в дванайсет и четирийсет и пет?
— Можеш да разчиташ на помощта ми. Дотогава ще съм готов.
— Благодаря ви, сър. — Понечих да си тръгна, но отново се обърнах към него: — Знаете ли, че Коул Портър е бил хузи?
— Да. Също като Джеймс Дийн, Дейвид Летърман, Кърт Вонегът и Уендъл Уилки.
— Може би Коул Портър е най-великият американски песнописец на века, сър.
— Да, съгласен съм.
— Сред неизброимите му шедьоври е и националният химн на Индиана.
— Химнът на моят щат е „Надалече-надалече по бреговете на река Уобаш“ и ако Коул Портър те беше чул да му го приписваш, щеше да се обърне в гроба си, да издрапа от него и да те намери където и да си, за да изпиташ силата на отмъщението му.
— О! В такъв случай предполагам, че съм се заблудил.
Той пренасочи вниманието си от сладкиша към мен, за да ме удостои с поглед, толкова натежал от ирония, че като нищо можеше да свали на земята перце, понесено от вихъра.
— Съмнявам се, че някога сте се заблуждавали относно каквото и да е, господин Томас.
