криле, когато литналият мъж се приземи на черковния покрив с грацията на балетист и веднага се хвърли към по-ниския покрив на абатството.
Макар да мислех, че е бил не дух, а нещо друго, че е бил по-малко свръхестествен отколкото
Летейки, той се разпадна на парченца като глинен диск, пръснат от пушката на стрелец. Милиони снежинки, милиони късчета от жътваря се преплетоха и застъпиха, образувайки черно-бял симетричен модел; калейдоскопичен образ във въздуха, който вятърът пощади за един кратък миг, преди да го разпилее.
Двайсет и шеста глава
Седнах на едно от канапетата в приемната на първия етаж, за да си обуя ботушите, които бяха изсъхнали.
Краката ми все още бяха вцепенени от студа. Искаше ми се да се отпусна в някое кресло, да изпъна краката си на табуретката, да се наметна с топло вълнено одеяло, да потъна в интересен роман и да похапвам бисквитки, докато кръстницата ми, която е фея, ми носи горещо какао.
Ако си имах фея кръстница, тя щеше да прилича на Анджела Лансбъри, актрисата от „Убийство по сценарий“. Ще ме обича безусловно, ще ми дава всичко каквото ми сърце желае, ще ме завива в кревата всяка нощ и преди лягане ще ме целува по челото, защото ще е минала курс към „Дисниленд“ и ще е положила Феикратова клетва в присъствието на криогенизирания Уолт Дисни.
Изправих се и размърдах вцепенените си пръсти в ботушите.
Чудовище от кости или не, отново се налагаше да изляза във виелицата, не веднага, но скоро.
Каквито и сили да се вихреха в „Свети Вартоломей“, никога не бях се натъквал на нещо подобно, никога не бях виждал такива привидения и не бях до немай-къде уверен, че ще разгадая намеренията им навреме, за да предотвратя катастрофата. Ако можех да видя лицето на заплахата, преди тя да се е изпратила срещу нас, тогава, за да защитя децата, се нуждаех от смело сърце и силни ръце, а аз знаех къде да ги намеря.
Със стъпки, заглушени от бялата й одежда, грациозна и величава, сестра Анджела пристигаше како аватар на някаква снежна богиня, слязла от небесния си палат, за да провери как действа заклинанието й за обилен снеговалеж, хвърлено над Сиера.
— Сестра Клеър Мари ми предаде, че трябвало да говориш с мен, Оди.
Брат Константин ме беше придружил на връщане от камбанарията и сега се присъедини към нас. Естествено, игуменката не го виждаше.
— Джордж Вашингтон е бил прочут с лошото си изкуствено чене — подех, — но не знам как са били със зъбите Фланъри О’Конър и Харпър Ли.
— Нито пък аз. И за да изпреваря въпроса ти, общото не е прическите им.
— Брат Константин не се е самоубил — прошепнах аз. — Бил е убит.
Тя отвори широко очи.
— Никога не съм чувала такава прекрасна новина, последвана от също толкова ужасна новина в едно изречение.
— Останал е тук, не защото се бои от присъдата си в следващия свят, а защото отчаяно се страхува за своите братя.
— Той с нас ли е сега? — Погледът й обходи помещението.
— Точно до мен — посочих местоположението му.
— Скъпи братко Константин! — Гласът й секна от вълнение. — Непрекъснато се молихме за теб и не е минал ден, в който да не си ни липсвал.
В очите на духа проблеснаха сълзи.
— Той не искаше да си замине от този свят, докато неговите братя вярваха, че се е самоубил — обясних аз.
— Разбира се. Тревожел се е, че начинът на смъртта му може да предизвика съмнения относно тяхната собствена отдаденост към живота на вярата.
— Да. Но освен това си мисля, че се е тревожел, защото сред тях се е появил убиец.
Сестра Анджела разбира бързо и умът й сече, но десетилетията нежна служба в мирната обстановка на един или друг манастир не са изострили уменията й за оцеляване на улицата.
— Но навярно имаш предвид, че някакъв ненормалник, с каквито новините са пълни, се е промъкнал тук една нощ и брат Константин е имал нещастието да се изпречи на пътя му.
— Ако случаят е такъв, тогава ненормалникът се е върнал за брат Тимотей и преди броени минути се опита да ме убие в камбанарията.
— Оди, добре ли си? — Тя разтревожено докосна ръката ми.
— Още не съм мъртъв, но тепърва ще видим след десерта на вечеря.
— Десертът?
— Прощавайте. Ама и аз съм един.
— Кой се опита да те убие?
— Не видях лицето му. Той… носеше маска. Убеден съм, че не беше някой ненормалник, а човек, когото познавам.
— Брат Константин не може ли да каже кой е? — Тя погледна към мястото, където знаеше, че се намира мъртвият монах.
— Струва ми се, че и той не е видял лицето на убиеца. Както и да е, ще се изненадате, ако научите колко малко ми помагат духовете на мъртвите. Искат от мен справедливост, искат я отчаяно, обаче ми се струва, че трябва да съблюдават някаква забрана за въздействия върху света, от който вече не са част.
— И нямаш теория?
— Никаква. Чувал съм, че брат Константин понякога страдал от безсъние и когато не можел да заспи, от време на време се изкачвал в камбанарията, за да изучава звездите.
— Да. Навремето абат Бернар ми каза същото.
— Подозирам, че когато някоя нощ случайно е зърнал от кулата нещо, което не е било предназначено за очите му, нещо, на което никой не е бивало да става свидетел.
— Все едно абатството е някакво доста гнусно място. — Игуменката се намръщи.
— Не твърдя нищо подобно. За седемте месеца, откакто живея тук, научих колко скромни и благочестиви са монасите. Не мисля, че брат Константин е видял нещо омерзително. Видял е нещо… необичайно.
— И неотдавна брат Тимотей също е забелязал нещо необичайно, на което никой не е бивало да става свидетел?
— Боя се, че да.
Тя бързо обмисли тази информация и извлече най-логичното заключение:
— Значи и ти самият си видял нещо необичайно?
— Да.
— Което е… какво?
— Предпочитам да не отговарям, докато не
— Каквото и да си видял — заради него сме залостили вратите и всичките прозорци.
— Да, мадам. И поради тази причина ще вземем допълнителни мерки за сигурността на децата.
— Каквото трябва да се направи, ще го направим. Какво имаш предвид?
— Укрепвай — казах аз. — Укрепвай и отбранявай.
Двайсет и седма глава
Джордж Вашингтон, Харпър Ли и Фланъри О’Конър ме гледаха усмихнато, сякаш се подиграваха на неспособността ми да отгатна какво е общото помежду им.