Сестра Анджела седеше зад бюрото си и ме гледаше над рамките на очилата си за четене, които се бяха плъзнали по носа й. Тя държеше химикалката над разграфения бележник с жълти листа.

Брат Константин не тръгна с нас. Може би най-сетне беше осъществил прехода към другия свят, може би не.

— Мисля, че повечето братя са пацифисти в границите на разумното — казах аз, крачейки. — Повечето биха се борили за спасението не един невинен живот.

— Господ изисква да се съпротивляваме на злото — отвърна игуменката.

— Да, мадам. Но само готовност да се бориш не стига. Трябват ми тези, които знаят какво значи бой. Нека брат Юмрука оглави списъка.

— Брат Салваторе — поправи ме тя.

— Да, мадам. Брат Юмрука ще е наясно какво да прави, когато се осерем до… — Гласът ми секна, а лицето ми се обагри в червено.

— Да беше си довършил мисълта, Оди. Думата „шия“ нямаше да ме обиди.

— Простете, сестро.

— Може ида съм монахиня, но не съм вчерашна.

— Да, мадам.

— Кой друг освен брат Салваторе?

— Брат Виктор е прекарал двайсет и шест години във военноморския корпус.

— Ако не се лъжа, той е на седемдесет години.

— Да, мадам, но е бил тюлен.

— Най-добрият приятел, най-лошият враг — цитира тя.

— Semper Fi определено е това, което търсим.

— Брат Григорий е бил военен санитар.

Отговорникът за лечебницата никога не е говорил за военната си служба.

— Сигурна ли сте? — попитах аз. — Мислех си, че е учил за фелдшер.

— Учил е. Но много години е бил военен санитар и е участвал в най-опасни акции.

Медиците на бойното поле често са смели колкото момчетата с пушките.

— Значи със сигурност искаме брат Григорий — заключих аз.

— Ами брат Куентин?

— Той не е ли бил ченге, мадам?

— Да, така ми се струва.

— Пишете го и него.

— Според теб колко човека ни трябват?

— Четиринайсет, шестнайсет.

— Дотук са четирима.

Крачех мълчаливо. Спрях пред прозореца. Отново закрачих мълчаливо.

— Брат Флетчър — предложих аз.

— Диригентът? — изборът ми я озадачи.

— Да, мадам.

— Той е би музикант в светското си битие.

— Да си диригент хич не е лесно, мадам.

— Понякога си показва зъбите — изрече сестра Анджела след кратък размисъл.

— Саксофонистите имат най-здравата захапка — казах аз. — Познавам един саксофонист, който изтръгна китарата на един друг музикант и гръмна инструмента пет пъти. Хубав „Фендер“10.

— И от къде накъде ще прави подобно нещо?

— Беше подразнен от няколко фалша.

Челото й се набръчка от неодобрение.

— Всичко това да свърши, пък нека приятелят ти саксофонист постои малко тук. Бива ме в техниките за решаване на конфликти.

— Ех, мадам, гръмването на китарата беше решаване на конфликта.

Тя вдигна поглед към Фланъри О’Конър и след миг кимна, сякаш се съгласяваше за нещо, което авторката беше казала.

— Печелиш, Оди. Значи смяташ, че брат Флетчър може да раздава ритници?

— Да, мадам, щом е за децата, може.

— Тогава петима.

Наместих се на единия от двата стола пред бюрото.

— Петима — повтори тя.

— Да, мадам.

Погледнах часовника си. Спогледахме се. След кратко мълчание сестра Анджела промени темата:

— Ако се стигне до бой, с какво ще се бият?

— В краен случай с бейзболни бухалки.

Всяка година братята сформираха три отбора. В летните вечери, през времето за отмора, тимовете се редуваха да играят един срещу друг.

— Братята имат много бухалки — въздъхна тя.

— Много лошо, че монасите не ходят на лов за елени.

— Много лошо — съгласи се тя.

— Братята цепят дърва за камините. Имат брадви.

— Може би трябва да се съсредоточим повече върху укрепването — предложи игуменката, очевидно ужасена от мисълта за възможна сеч.

— В укрепването ще бъдат първа класа — съгласих се аз.

Повечето монашески общности вярват, че отдаването на труд и размисъл е важна част от служенето на бога. Някои монаси правят превъзходно вино, за да покрият с продажбата му разноските за своята обител. Други произвеждат сирене или шоколадови бонбони или различни видове кифли. Трети отглеждат красиви кучета.

Братята от „Свети Вартоломей“ са се специализирали в ръчната изработка на прекрасни мебели. Понеже частица от лихвите, които им носи дарението на Хайнеман, изплаща всичките им разноски, не се налага да продават своите маси, столове и гардероби. Даряват всичко на една организация, която обзавежда домове за бедните.

С оръдията на труда, запасите от дървесина и уменията им, за братята не беше проблем допълнително да подсигурят вратите и прозорците.

Сестра Анджела почука по бележника с химикалката си и ми напомни:

— Петима.

— Мадам, може би трябва да действаме по следния начин: обаждате се на абата, обсъждате това с него и после говорите с брат Юмрука.

— Брат Салваторе.

— Да, мадам. Ще кажете на Юмрука за стратегията ни — укрепвай и отблъсквай — ще му дадете време да се консултира с останалите четирима. Те познават братята по-добре от нас и ще изберат най-добрите кандидати.

— Да, добре. Ще ми се да им кажа кого ще отблъскват.

— И на мен, сестро. Всички возила, използвани от братята и сестрите, бяха прибрани в сутерена на училището.

— Кажете на Юмрука…

— Салваторе.

— … че ще мина да ги взема с един от чудовищните джипове. Кажете му още…

— Ти спомена, че навън дебнат враждебни хора.

Не бях споменал за хора. Използвах лични местоимения.

— Враждебни. Да, мадам.

— Не ви ли заплашва нещо по пътя между училището и абатството?